Абдула ибн Башту е автор на летопис за Хазария от Х в. („Хазар тарих“). Историческата достоверност за съществуването на такъв човек се потвърждава от началото на „Записки от Болгар” (922 г.) на Ахмед ибн Фадлан, който съобщава, че посолството на Арабския халифат до гр. Болгар през 921 г. е осъществено, благодарение на посредническата мисия на пратеникът на българският владетел Амъс, „мъж по име Абдула бну Башту ал - Хазари” (Ахмед ибн Фадлан. Пътешествие до Волжка България.С.,1992, с. 1).

Според летописа от ХІІІ в. „Барадж тарих“, писан от Баба Худжей преди падането на Волжка България под монголското нашествие, Ахмед ибн Фадлан след края на мисията на халифатското посолство, останал във Волжка България и дори приел длъжността „сеид на Болгар”. По това време волжките българи имали дастан (епос), написан от бащата на Абдула ибн Башту, чието име било Микаил Башту.

Епосът бил писан през 865 г., в него имало много имена на богове, голяма част от които през Х в. попадат и в „киевският езически пантеон” на Владимир. Микаил Башту следва традицията на персийските дастани, като „Худай намак“, в които се разказва и за героичното минало на предците.

И така, синът Абдула ибн Башту, е изпратен от волжко-българския владетел да покани посолство от Багдат. „Барадж тарих” (ХІІІ в.) описва: „През 922 г. Абдалах се върнал в България с Великото посолство на халифа. Главен негов посланик бил Рази, а секретар - Ахмед” (с. 56 ). По-нататък: „Всички участници в посланическата свита били възнаградени с щедри дарове. Мнозина от тях останали в България и сложили начало на известни български родове. Сред тях били Джакин, Барис, Балус и Ахмед (ибн Фадлан - б. м.). Канът (Алмъс - б. м.) назначил Ахмед за сеид на Болгар с името менла Бакир...” (с. 56) .

Фадлан става главно духовно лице в столицата на Волжка България след 922 г. Тогава той забранил дастана на бащата на Абдула. „От Микаил останала книгата „Шан кизи дастани”, подарена от него на Бат-Угир (изглежда това е неволна грешка на автора, който на няколко други места в текста изрично посочва, че дастана е подарен при възкачването през 865 г. на Джилки, бащата на Бат-Угир Мардан, докато последният е на власт от 882 до 895 г. - б. м.) при издигането му на трона. Аз съм я чел. В нея думите на стария дастан на българите за подвига на тримата елбири-побратими се преплитат със съчиненията на самия Микаил. Сеид Ахмед Бакир (Ибн Фадлан - б. м.) я намерил за непристойна и я забранил. Но у моя баща се е запазил списък на книгите на моллата, подарени на бега Гузи. Моллата Хасан ибн Исхак, известен с книгата си „Сборник от удивителни истории - наслаждение за читателя и слушателя”, занесъл един от малкото на брой ръкописи на дастана в Хордистан” (с. 50).

Защо Фадлан решил, че епоса на Микаил Башту е книга „непристойна и я забранил“?

В епоса на Микаил се разказвало как Ал. Македонски  с войските си дошъл в „непознати земи“, използват се данни от Корана за „Зул-Карнайн“ (Искандер) и то от сура „Пещера“. Преработвайки данните Микаил вменява, че двама от воините на Искандер се разболяли и били изоставени от армията в една пещера (gar), за да не пламне епидемия. Но в пещерата те по чудо оздравели и решили да основат народ по името на пещерата, а тя се казвала „Булгар“.

Персийските дастани не си позволяват да преработват теми от Корана за исторически легенди, ето защо ортодоксален ислямист като Фадлан забранява дастана на Микаил през 922 г. В него, освен стари легенди за произхода на българите от кимерийците, се дават и много други сведения от епосен характер.

Явно спречкването между Ахмед ибн Фадлан и Абдула ибн Башту по този повод не е било безобидно. Това става ясно от факта, че Ибн Фадлан, който вече в ролята си на сеид на Болгар пише своя труд „Записки” (”Рисала”), си позволява в предговора да визира Абдула ибн Башту с низбата „ал - Хазари” (хазар), което влиза в противоречие със собственото му твърдение, че той е „посланик” (Ахмед Ибн Фадлан, Цит.съч., с.1) на владетеля на гр. Болгар, Алмъс. Тоест, не само, че е българин, но и е доверено лице на българския владетел Алмъс.

Вследствие на конфликта си с Фадлан, Абдула ибн Башту напуска столицата Болгар и се преселва в Итил, столицата на Хазария, която била при делтата на река Волга в Каспийско море.

В периода 922 година - 943 година той живее в хазарската столица, където продължава литературното дело на баща си Микаил. Това го прави изключително интересен автор за хазарологията, понеже неговата книга по-късно става известна като „Хазар тарих” (История на Хазария). В нея се съдържат важни данни, не само за българската, но и за хазарската история. Тези данни Баба Худжей компилира през ХІІІ в. в труда си „Барадж тарих”. За този труд очевидно е знаел и Волтер, който през 1745 г. пише за някакъв книжовник от „Горна Азия”, когото нарича „Бабук“.

Книгата „История на Хазария” (Х век) не e запазена, но много от нея е компилирано в книгата „Барадж тарих” (”История на Барадж”), писана от Бабук, т.е. Баба Худжей, през ХІІІ век. Тази книга се смяташе за изгубена, но един ръкопис с компилации от нея се оказа спасен от сталинските погроми през 1938-1940 г.г. върху старите български книги с арабско писмо в СССР и той бе издаден в края на ХХ век в Елцинова Русия.

„История на Хазария“ ни дава много данни. С тях попълваме постепенно старата българска история. Научаваме важни подробности.

 След смъртта на Кубрат около 660 г., брат му Шамбат, известен от западните анали като „Само“, се връща от Каринтия и  се установява в Боспор на Крим, като предявява претенции за трона, на основата на българското обичайно право. Тронът на българите, както пише и Йоан Екзарх през Х в., се е предавал не от баща на син, а от брат на брат и едва след това на сина на първородния брат. Тази стара българска династична традиция е прекъсната от Орган, който не само преотстъпва своето място на племенникът си Кубрат, но и предпочита него, пред по-големият му брат Шамбат.

След смъртта на Кубрат, Бат-Боян управлявал „спокойно три години” и тогава срещу политиката му се изправил Аспарух, според летописа „Барадж тарих”.

Коя е причината за тази братска вражда?

Аспарух, като честен и доблестен българин, се противопоставя на брат си и застава на страната на чичо си. В името на династичното право. Крамолите в Българската империя довеждат до отслабването на отбранителната й мощ и тя е превзета от хазарите, като Бат Боян приема да е васал на хазарския каган. Аспарух отказва и се установява на ония български територии, които са на запад от Днепър. Всеизвестно е, че Хазария стига до около Днепър и не се разширява на запад…

Бат - Боян се е ползвал като васал с уважение в хазарският двор. Баба Худжей, заемайки от „Хазар тарих“, пише: „Менла Абдалах (Абдула ибн Башту - б. м.) разказва: „Хакан Кабан толкова много обичал Бат - Боян, че го поканил с внукът на Орган, Хумик, да присъстват при затягане на въжето на шията му по време на обреда, при който се отправя питане към Тангра за срока и характера на неговото царуване” (с. 26, 27).

За този ритуал хазарологията знае и от други източници.

Към 825 година, според летописа, настъпва криза в хазарската династия Ашина и един от наследниците, с име Урус (= Урсила, Ашина; при Менандър от VІ в. името на династията Ашина е изписано Урсила - бел.ред), чийто баща е убит от каган Булан (понеже отказал да приеме новата юдейска религия), успява да се възкачи на трона. Каганът - езичник Урус е подпомогнат военно от българския васал Айдар (825-855).

Вероятно именно този хазарски каган Урус, е упоменат в „Бертинските анали” като „каган Рос”(?).

Урус става каган на Хазария с помощта на българския васал Айдар, потомък на рода Дуло, по линия на Бат-Боян...

Този епизод е описан не само в „Барадж тарих” (ХІІІ в.), но е известен и през ХІІ век: разказан е в книгата на ал-Гарнати. Последният пише, че го е прочел в „История на България” (ХІ в.), „преписана от български кадия, който бил ученик на Абу-л-Масали Джууейни”.

Явно това е хазарския каган, който с помощта на византийски майстори построява гр. Саркел на Дон.

Българския династичен васален център в Хазария, е бил в Приазовието. Когато умира българския васал Айдар през 855 г., в хазарският династичен двор е жив спомена за помощта, която от Приазовието Айдар оказал на Урус за да стане каган и бегът на следващият каган Манас решава да скара двамата братя, синовете на Айдар.

Основен помощник на хазарският каган е била фигура с много правомощия, която държи в свои ръце управлението на военно-административната власт в Хазария. Нарича се „шад”, а така също и „бег”.

 Бегът Иляс се опитва да подтикне каган Манас да вземе страна във в породената братска вражда между Шилки и Лачин, синовете на Айдар, но - както пише в „Барадж тарих” - „три години безрезултатно бегът се опитвал да противопостави двете държави” (Джагфар тарих-и, С., 2005, с. 37).

  Очевидно става дума не за „две държави”, а за Хазарския каганат и васална структура на владетелите на династията Дуло в каганата, които са от коляното на Бат - Боян. Последният умира, според „Барадж тарих”, „през 690 година” (с. 26).

Всъщност, в основата на братската разпра между синовете на Айдар, е именно шад Иляс.

Планът на бегът Иляс е уникален, той няма аналог в средновековното държавно строителство и заслужава специално изследване.

За да се отърве Хазария от силния васален български административен център в Приазовието, откъдето българския балтавар (васал), както става ясно по времето на Айдар, може да мобилизира кара-българска и антска конница (с което изненадващо да допълва ограничената от кагана васална българска  гвардия), Иляс решава да бъде създадено на Кримския полуостров независимо княжество, което да е сателит на Хазария.

Иляс предлага на Лачин да го оглави, давайки си сметка, че законният балтавар, първородния брат Шилки, ще остане без административен васален център.

Лачин се поддава на провокацията и Иляс го обявява за княз на „Баштуйската и Уруската области”. Княжеството, според летописа, било наречено „Рус с център Башту”. Това е град Боспор, а не Киев, независимо, че волжките българи по традиция са наричали и Киев с името Башту, понеже Шамбат, градоначалника на град Башту (Боспор, дн. Керч), е фактическия основател на първата крепост (Самбатос, според Константин Багрянородни), от която изниква по-късния град Киев.

Шилки се скарва с брат си Лачин, но не воюва с него, защото няма как да оправдае военни действия срещу собствения си народ, който неочаквано за един ден е станал независим в това креатурно княжество. То не включва всички български васални земи, а само онези в Крим, където е административния център град Башту (Боспор).         

Фактически, основната цел на политиката на Иляс, е била Шилки да бъде оставен без васална столица и тази хазарска дипломация през 865 година успява.   

Шилки пребивава временно при кара-българите, а след това отива на север, при реките Волга и Кама, където още през VІІІ век преселници бурджани от гр. Семендер са основали град Мардуан. Шилки през 865 г. се установява там с администрацията си и оттогава този град започва да се нарича Болгар.

„Така вследствие метежа на Лачин – пише летописеца от ХІІІ век, който живее във Волжка България – престанала да съществува единната държава Кара-Булгар”.

През 865 г. Шилки, лишен от резиденция в Башту (Боспор), решава да установи своя двор в гр. Мардуан на север при река Кама, който оттогава започва да се нарича гр. Болгар. Той все пак остава васал на всички българи в Хазарския каганат и не приема, че българи са само онези около брат му Лачин в Приазовието. Ето защо именно Болгар става център на българите в Хазария. Там е и Алмъш, който кани през 921 г. халифатското посолство, той е син на Шилки, както става ясно от „Рисала“ на Ибн Фадлан - **[alm.sh** b.n sh.lki b.ltuar; = Алмъш, син на Шилки балтавар].

В своята „Хазарска история“ писана между 922 г. и 943 г., синът Абдула  разказва, че баща му Микаил Башту последвал на север владетеля Шилки в гр. Болгар и решил да напише епос за миналото на българите, който да го посвети на него. Микаил около 855-865 г. разпитвал българите за древната родова памет и те „му напомнили древните легенди” (с. 39), които „залегнали в основата на неговата поема” (с. 39).

По същото време в гр. Бухара се е правело точно това, записвали са се легенди, които се преработвали в дастани. Връх на бухарската школа е „Шах наме” на Фирдоуси (краят на Х в.). Разбира се, Микаил няма как да е познавал трудът на Фирдоуси, но очевидно е бил запознат с „Худай намак”, основният дастански източник на Фирдоуси.

Фирдоуси пише за легендарната страна Систан, с явната алюзия, че Систан е древното минало на произхода на Сасанидската династия.

По аналогичен способ Микаил Башту разказва за един древен кан Шилки (Джилки), с явната алюзия, че Шилки, който е син на Айдар и съвременник на Микаил, има едноименен предтеча в онова, легендарно време.

 Подобно на Фирдоуси, Микаил употребява едно специфично понятие - „китайски тюрки” (с. 14). С това понятие в „Шах наме” са наречени не китайците, а тюрколатите. Тоест, тюрките от първият тюркски каганат.

Прокарана е ясна граница между „китайски тюрки” и „хазарски тюрки” (с. 31). Имало „бели хазари” (с. 31), т.е.. юдеизирани и „черни хазари” (с. 31), т.е. езичници. „Към черните хазари се отнася и родът на Урус...” (с. 31).

”Абдула бин Башту ал-Хазари” ни е оставил изключително важно сведение в своя летопис „Хазар тарих“ коя е истинската причината каган Булан да се насочи към юдейската религия.

Каган Айбат, който според компилациите в „Барадж тарих”, е владетел на хазарите по време на превземането през 669 г. на Велика България, се омъжил за една еврейка от гр. Бухара. Тази жена, според българският историк от Х в. Абдула ибн Башту, е баба на каган Булан и нейно е влиянието й да го насочи към еврейската религия...

 

 

        

 

 

Поздравления, гласувам "за". Браво. Много силна статия, даваща много отговори.

Между другото, сведенията в том 1 на „Джагфар тарих“ (той единствено е преведен на български), заслужават внимателно проучване и делото на Ибрахим Нихматулин, съхранил волжко-български средновековни компилации, трябва да бъде адмирирано. За съжаление, по-често се говори за Нурутдинов, отколкото за чичо му, истинският българин.

След като се изчистят с време фалшификациите на Нурутдинов, „Джагфар тарих“ ще намери своето място в културната история на българите, така както и „Слово за Игор“ има такава сред руснаците, независимо, че също няма оригинали.

Интересно защо някои хора мразят българската история и твърдят, че такава държава Волжка България изобщо не е съществувала. За съжаление и Златарски в своята история от 1918 г. не обелва и дума за волжките българи, явно от страх пред Москва...

само в Шекер маала и Факултета. Пращай го на ходжата, да им чете тариха на пазарджишките мангали. По добре да четата такива тъпотии, отколкото радикален ислям.

Информацията е сбита, подредена и поднесена умерено / не- натрапчиво /.
Лично аз вярвам на " Шан къзъ дастанъ ".
А що се отнася до Волжска България, то който я отрича е ДЕБИЛ !!!

Нурутдинов е племенник на Ибрахим Нихматулин, който съхранява в себе си до 1938 г. волжко-български ръкописен свод "Джагфар тарих", съдържащ стари исторически компилации за волжките българи, писани и преработвани от ХІІІ в. до ХVІІ в.



Сеид Джагфар е историческа личност от ХVІІ в., когато възлага на секретаря си Бахши Иман да препише част от старите летописи на булгарите в общ свод.

Ибрахим Нихматулин умира през 1941 г. във войната.

Едва през 70-те години бабата на Нурутдинов му дава летописите. Те са на руски език.

През 1938 г. има заповед от Сталин всички стари книги на арабица и латиница да се изземат от библиотеките, а който притежава ръкописи бил длъжен да ги предаде на НКВД, ако не съд и убийство. През същата година дългия дебат на каква азбука да пишат в СССР, т.е. на латиница или на кирилица, приключва в полза на кирилицата, независимо, че Луначарски е отстоявал, че латиницата е „пролетарския алфабет“. От 1938 г. започва чистка от обществени библиотеки на книги и от лични архиви на ръкописи, особено писани на арабица. По това време са убити много изтоковеди от НКВД.

Нихматулин решава да преведе и препише свода на руски и през 1939 г. предава оригиналите на НКВД.

През 70-те години Нурутдинов се опитва да привлече интереса към руските преписи, но не успява. По времето на Елцин ръкописа е издаден в Русия, той е само един том и е преведен през 2005 г. на български, под редакторството на проф. Пантев.

Проблемът е, че Нурутдинов не смята за достойно, че е овъзмездил паметта на чичо си Ибрахим Нихматулин и започва да публикува собствени писания, представяйки ги за някакъв ръкопис "Хон Китаби" от Кул Гали, който също бил сред руските преводи на чичо му, но КГБ я откраднали от вилата на Нурутдинов (?).

Така, преразказвайки по памет „Хон Китаби“ се родиха още 2 тома (а вече са май 8 или 9 тома) „булгарски летописи“, които са лично писателско дело на Нурутдинов, но които той представя като стари исторически хроники. Това писаческо менте на Нурутдинов обезсмисли делото на чичо му, понеже на всички е ясно, че нещо не е наред, а и стилистически Нурутдинов няма как да имитира старите хроники, да не говорим за съдържание…


Ф.Г.-Х.Нурутдинов

Последната книга от 2011 г. на Нурутдинов, пак някаква стара и изнамерена хроника (тарих), се казва "Болгар тарихи" и в нея Нурутдинов вече пее, по свирката на КГБ, че българите произхождат от тьорк, демек от траките. Тъжна работа…

Между другото, сведенията в том 1 на „Джагфар тарих“ (той единствено е преведен на български), заслужават внимателно проучване и делото на Ибрахим Нихматулин, съхранил волжко-български средновековни компилации, трябва да бъде адмирирано. За съжаление, по-често се говори за Нурутдинов, отколкото за чичо му, истинският българин.

След като се изчистят с време фалшификациите на Нурутдинов, „Джагфар тарих“ ще намери своето място в културната история на българите, така както и „Слово за Игор“ има такава сред руснаците, независимо, че също няма оригинали.

Мисля, че държавата Волжка България е съществувала.Тя е основана от кан Котраг. Има публикувани в две книги имената на владетелите им от рода Дуло.Едната е цитираната от Letopisec на Нурутдинов. Волжка България има спечелена голяма победа над непобедимата монголска армия на Субедей, още докато Чингиз хан е жив- " Овнешката битка". Завладяна е едва от Иван Грозни,който след това започва да се титулува"Цар на българи и руси". Поздравявам Лео за публикацията.