Сведенията, които се дават в компилативния волжко-български летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих” (от свода от ХVІІ в. "Джагфар тарихи") за Аспарух, са изключително важни, ето защо си заслужава те да бъдат критично интерпретирани.

Кубрат (600 - 660), заедно с чичо си Орган възстановяват в 629 г. държавата, останала във византийските хроники с името „древна Велика България”.

През 660 г. Кубрат умира и на трона стъпва Бат-Боян. Бат-Боян управлявал „спокойно три години” и тогава срещу политиката му се изправил Аспарух, според летописа „Барадж тарих”.

Коя е причината за тази братска вражда?

Аспарух застанал на страната на чичо си Шамбат.

Всъщност, съгласно българското династично право, Бат-Боян не е бил престолонаследник, а е узурпирал трона, който по право се е падал на чичо му Шамбат. Сведение за династичното наследяване при българите, е съхранено в „Шестоднева“ на Йоан Екзарх от Х в.

„И при българите отначало князете били по наследство – синът на мястото на бащата, и братът на мястото на брата” (Йоан Екзарх, български писател от Х в.; В книгата му „Шестоднев”, изд. С., 2000., с.159).

Тоест, първородният син не е наследявал веднага по право баща си на трона, а се е възкачвал чак след чичо си. Това не се отнася до другите му чичовци, ако има такива, а само до втория брат на баща му. Бат-Боян, по незнайни причини, нарушава тази традиция и това води до краха на Велика България и превземането й от хазарите.

Аспарух, като честен и доблестен българин, се противопоставя на брат си и застава на страната на чичо си. В името на династичното право.

 Крамолите в Българската империя довеждат до отслабването на отбранителната й мощ и тя е превзета от хазарите, като Бат Боян приема да е васал на хазарския каган. Аспарух отказва, воюва срещу хазарите, а след това се оттегля на запад от Дон и не позволява хазарския каганат да се разшири  повече на запад. Всеизвестно е, че Хазария стига до около Днепър и не се разширява на запад…

Волжките българи се възприемат в компилативния летопис „Барадж тарих”, който е част от свода "Джагфар тарихи", като наследници на Бат Боян, ето защо в легендите им може да срещнем едно отрицателно отношение към Аспарух, дори и името му не е предадено правилно, а е отъждествено с топонима Атилкезе, т.е. с местността между реките Днепър, Днестър и Дунав, която е упомената през Х в. и от Багрянородни именно като „междуречие“.

Би било смешно днес да повтаряме, че истинското име на Аспарух било Атилкезе, при положение, че етимологията на топонима „Атилкезе“ е „земята на Атила“. Наистина Атила е праотец на Аспарух, защото и двамата са от династичния род Дуло…

Думата „кезе“ в топонима „Атил-кезе“, не е тюркска по произход. „Кааза“ е българска дума от кимерийски произход, възприета от тюрките. По същия начин руснаците са възприели тази наша дума, която не е била просто „земя“, а „държавна земя“, в руската дума за държавна реч, т.е. „указ“.

В българският език е съхранена като „сказ, сказание“, но наративния елемент е погълнал днес държавническата праоснова на старото значение. 

Нурутдинов е племенник на Ибрахим Нихматулин, който съхранява в себе си до 1938 г. волжко-български ръкописен свод "Джагфар тарих", съдържащ стари исторически компилации за волжките българи, писани и преработвани от ХІІІ в. до ХVІІ в.


Сеид Джагфар е историческа личност от ХVІІ в., когато възлага на секретаря си Бахши Иман да препише част от старите летописи на булгарите в общ свод.

Ибрахим Нихматулин умира през 1941 г. във войната.

Едва през 70-те години бабата на Нурутдинов му дава летописите. Те са на руски език.

През 1938 г. има заповед от Сталин всички стари книги на арабица и латиница да се изземат от библиотеките, а който притежава ръкописи бил длъжен да ги предаде на НКВД, ако не съд и убийство. През същата година дългия дебат на каква азбука да пишат в СССР, т.е. на латиница или на кирилица, приключва в полза на кирилицата, независимо, че Луначарски е отстоявал, че латиницата е „пролетарския алфабет“. От 1938 г. започва чистка от обществени библиотеки на книги и от лични архиви на ръкописи, особено писани на арабица. По това време са убити много изтоковеди от НКВД.

Нихматулин решава да преведе и препише свода на руски и през 1939 г. предава оригиналите на НКВД.

През 70-те години Нурутдинов се опитва да привлече интереса към руските преписи, но не успява. По времето на Елцин ръкописа е издаден в Русия, той е само един том и е преведен през 2005 г. на български, под редакторството на проф. Пантев.

Проблемът е, че Нурутдинов не смята за достойно, че е овъзмездил паметта на чичо си Ибрахим Нихматулин и започва да публикува собствени писания, представяйки ги за някакъв ръкопис "Хон Китаби" от Кул Гали, който също бил сред руските преводи на чичо му, но КГБ я откраднали от вилата на Нурутдинов (?).

Така, преразказвайки по памет „Хон Китаби“ се родиха още 2 тома (а вече са май 8 или 9 тома) „булгарски летописи“, които са лично писателско дело на Нурутдинов, но които той представя като стари исторически хроники. Това писаческо менте на Нурутдинов обезсмисли делото на чичо му, понеже на всички е ясно, че нещо не е наред, а и стилистически Нурутдинов няма как да имитира старите хроники, да не говорим за съдържание…


Ф.Г.-Х.Нурутдинов

Последната книга от 2011 г. на Нурутдинов, пак някаква стара и изнамерена хроника (тарих), се казва "Болгар тарихи" и в нея Нурутдинов вече пее, по свирката на КГБ, че българите произхождат от тьорк, демек от траките. Тъжна работа…

Между другото, сведенията в том 1 на „Джагфар тарих“ (той единствено е преведен на български), заслужават внимателно проучване и делото на Ибрахим Нихматулин, съхранил волжко-български средновековни компилации, трябва да бъде адмирирано. За съжаление, по-често се говори за Нурутдинов, отколкото за чичо му, истинският българин.

След като се изчистят с време фалшификациите на Нурутдинов, „Джагфар тарих“ ще намери своето място в културната история на българите, така както и „Слово за Игор“ има такава сред руснаците, независимо, че също няма оригинали.

Вандалския Закон за наследството на властта на Гайзерик (ЗиезиРик, Зинзирик б.а.) е Закона за наследството и у т. нар. българи

http://marknatan.blog/history/2013/12/21/vandalskiia-zakon-za-nasledstvoto-na-vlastta-na-gaizerik-zie.1221352


както ни предава Прокопий, "Царската власт сред тях винаги се пада на този, който е най-възрастен от мъжкото потомство на Зинзирик."

Със спазването на Вандалския закон от т нар българи се обясняват и някои "феномени" от известните ни писмени сведения за предаването на властта у т нар българи останали необяснени от лайнометите и зап евр проституция, като цитираното по-горе.
На практика във абсолютно всички писмени свидетелства за наследяването у т нар българи действува Вандалския закон за наследсвото а на ЗиезиРик/ Гейзерик б.а./ и властта е приемана по неговия принцип.
Т напр след Крум следва брат му Дука, ( воеводата б.а), предадено, като Дукум в Цариградския синаксир. Последван от другия му брат Диценг и третия Цок. Между Крум и Муртагон има няколко владетели или поне само един, ако се приеме хипотзата, че Дукум, Цок и Диценг са едно и също лице, но е установено наличиена друг/и/ владетел/и/ между Крум и Муртагон без династията на Крум да се прекъсва ! или да се сюита за прекъсната, което и е доказателство за приложението на Закона на Вандалите на ЗиеиРик(ЗВЗ).

по ено време нещо се беше разпалил да цитираш Манасиевата хроника под път и над път

та къде там има нещо за Аспарух, на български от българи, на българи, за българи написано или влизаш в категорията на психопата паскоф и фцата серафимка да им го занели в студиото и покажели уригинала за пръв път в цел ръст на български, като селски кмет на тетка братя Грим в славянска цръква ха ха ха

За Аспарух (син на Кубрат), основал през 680 г. държава на Балканите с име България, има сведения:

1. в Хрониката от ІХ в. на Теофан

2. в Бревиария от ІХ в. на Никифор

3. в Арменската география от VІІ в., приписвана на Анани Ширакаци

4. в еврейско-хазарската кореспонденция от Х в. на хазарския цар Йосиф с андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут

5. в Църковните протоколи на VІ Вселенски събор.

6. в Именникът на българските владетели от VІІ в. - като Исперих

7. в Българския апокрифен летопис от ХІІ в. - като Испор

Калоян Чобанов Бих добавил и хрониката на Алберих

нали беше фалшификат...

може да добавиш и партийните листи на БСП за секциите в чужбина

не това бе въпроса хе хе хе

А къде има нещо за Аспарух, на български от българи, на българи, за българи написано или влизаш в категорията на психопата паскоф и фцата серафимка да им го занели в студиото и покажели уригинала за пръв път в цел ръст на български, като селски кмет на тетка братя Грим в славянска цръква ха ха ха

Басните на "гръцки", се обезмислят от Коце Седми щото там бракята били хрвати ха ха ха и ена мелония за тръмп

което доказа, че Братя Грим дали приказката на българите Преди това познавали само гръцките басни

историографски докимент саде от карловския поп-фолк историк, сеновския карабулгур манафин и сичкото брада мангал на Шекер маала. Ашколсун Милчев, и кат земеш хонорара от пасоля да почерпиш читателите си по ина бира.

Кое е истина в „Джагфар тарихи“?


Каква е спецификата на средновековната волжко-българска историческа литература?

През 922 г. волжките българи, начело с техният балтавар (васал на Хазария) Алмъс, приемат официално исляма, след нарочно посолство на Арабския халифат до гр. Болгар на реките Волга и Кама, в което участва и Ахмед ибн Фадлан. Последният е автор на т. нар. „Записки от Болгар”, които стават много популярни сред средновековните арабоезични историци и географи.



Волжко-българската средновековна историческа литература следва като стил и жанр арабоезичната.

На арабски език пишат не само араби, но иранци, хорезмийци и т.н.

В какво точно се състои „стилът и жанра” на арабоезичната средновековна историческа литература.

Ще посочим някои характеристики на последната, дадени от такъв забележителен ориенталист като В.В.Бартолд (1869-1930):



А) Сведенията са заемани по книжен път.
Това означава, че всеки следващ автор компилира от предишните, при това често без да се посочва откъде и от кой заема. В резултат, при някои от компилаторите можем да открием по-добре съхранен зает текст, отколкото при запазените преписи от оригинала.

Б) Хронологична неяснота и неопределеност.

Арабоезичните историци и географи определено пишат „по теми”, т.е. да си представим, че един автор от ХІІ в., наред с останалите теми, пише и за българите. В тази тема той преписва и компилира по книжен път почти всичко, което е открил за българите в предишните автори. Но в така съставеният „пасаж за българите”, отсъства хронология. Авторът просто събира механично всичко, което може да открие за българите, но няма западният хронологичен усет. Ако съберем всичко писано за българите от арабоезичните автори, ще получим нещо като свод за българите, т.е. много сведения, но само за някои от тях можем да уточним за коя епоха са, т.е. тепърва предстои дълъг и сложен съпоставителен анализ. Голяма грешка е, ако един автор е от Х в., да се смята, че казаното от него (включ. и за българите) се отнася за Х в.

Тези, упоменати от нас най-важни особености на арабоезичната средновековна история, трябва да се имат предвид, когато разглеждаме средновековната волжко-българска историческа литература, която следва същите жанрови особености, за да отсеем кое е автентично и кое е модерен фалшификат. И за да не бъдем лесно манипулирани.



За съжаление все още „Джагфар тарих-и” не се възприема като извор на сведения, но за да бъде такъв, е необходимо задълбочено изследване на всяко едно изречение в свода.

Моят интерес е към компилативният летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих”, преписван за последно явно през ХVІІ в. Не трябва да забравяме, че всеки един от многото преписи до ХVІІ в., в духа на вече упоменатите жанрови особености, е бил своеобразна редакция. Това усложнява интерпретацията. Трябва от много уранова руда, с умението на мадам Кюри, да се получи минимален, но истински радий. Не е никак лесно, още повече, че сериозните и подготвени историци странят от тази дейност, имайки предвид, че волжко-българският свод е рускоезичен препис от началото на ХХ в., на когото липсват оригиналите.

Какви са общите впечатления от летописа „Барадж тарих”?

Произходът на българите се свързва с прародител Боян. Летописът извежда началото на хоните от син на Боян!

Упоменаването на европейските хуни като „хони” е важно, понеже грузинските и арменските късно-антични извори също ги наричат „хони”.



Древен етноним „Биайн”, който легендата е превърнала в древен патроним на българите Боян, е самонаименованието на Урарту до VІ в. пр.н.е.



В грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай” („Покръстването на Грузия”) се съобщава, че хони и бундурк ( = пост-урартци) живеели заедно на юг от Кавказ през ІV в. пр.н.е., когато Ал. Македонски посещава тези места. Очевидно е, че под името „хони”, което в урартурския речник значи и „поданици” (хини), трябва към VІ – ІV в. пр.н.е. да разбираме кимерийците, както става ясно и от грузинския летопис.

Какво казва „Барадж тарих” за кимерийците?


Текстът твърди, че кимерийците са клон на синдите. Това сведение е уникално и се потвърждава от археологията (вж. Артамонов), според която синдо-меотите около Азовско море са родствени на кимерийците.

За щастие през V в. пр.н.е. Херодот също упомена „синди” около Азовско море.

Името им е засвидетелствувано пр.н.е. и от ономостиката, в Синдика до Боспорското царство.

„Барадж тарих” твърди, че българите произхождат от племената „синд и имен”.

„Синд” са синдо-меотите, наричани по-късно от гръцките автори „савромати”, а от латинските – „сармати”. Древният топоним „Скития” (от Дунав до Дон) постепенно приема името „Сарматия” (от Карпатите, където е извора на Висла до Кавказ).



„Имен” (меон, мене) е месопотамски термин и означава „земя, владение”, произходът му на север от Кавказ се дължи на кимерийците, които в периода ІХ-VІ в. пр.н.е. имат малоазийска хегемония.

„Барадж тарих” познава два вида тюрки.

Едните нарича „китайски тюрки” (така ги нарича и Фирдоуси в „Шах наме”) и под тях разбира каганатските тюрки. Другите нарича „хазарски тюрки”, визирайки тюрките в полиетничната държава Хазария.

Никъде „Барадж тарих” не извежда произхода на българите от тюрките.

В оригиналния текст на Ибн Фадлан няма такава дума "балтавар".
В първото издание на "Пътуване до Волга" от Ибн Фадлан/1939 г. преводачът Андрей Ковалевски допуска тази груба грешка и изписва титлата на Алмъс "балтавар". Много специалисти арабисти я забелязват на публичните обсъждания на книгата, поради което във второто издание от 1956 г. Ковалевски си изправя грешката и в текста вече е включена оригиналната тюркска дума "Йълтъвар". Това приблизително датира годината на фалшификата - между 1946 и 1956 година, но преди смъртта на Сталин. Разбира се фалшификаторите са допуснали още много груби грешки, но за това - друг път.
http://iliyanv.blog/history/2016/02/01/kak-biaha-izmisleni-voljkite-bylgari-hronologiia-i-tehnologi.1426594

летописец

разкажи как бабата на нутрудинов разнасяла приказките на братя Грим по заповед цар Симеон техните му викали на алп Тенгри Тва па е от скудоумията на Евко Бевко с дупе тешко

Та къде в Нанафската хроника имаше нещо за рода Дуло и Аспарух

Волжко-българския титул „балтавар“ е засвидетелствуван не само във волжко-българските средновековни компилативни легенди „Джагфар тарих“, но и в „Записки от Булгар“ на халифатския историк от Х в. Ибн Фадлан. Сведение за титлата присъства и при персийския историк от ХІІ в. Абу-л-Хасан Бейхаки в „Тарих-и Бейхах” (История на Бейхах), който пише, че „Господар на Болгар и на тази област, която като цяло се нарича Болгар, бил емир Абу Исхак Ибрахим ибн Мухамад ибн Б. л. т. вар през 415 г. (т. е. 1024/1025 г.)”. Ибрахим, син на Мохамед, е владетел на Волжка България през 1004 - 1025 г.



В оригинала на записките (risala) на Ахмед Ибн Фадлан, волжко-българския титул „балтавар“ е упоменат на няколко места, едно от тях е **[alm** b.n sh b.ltuar; = Алмъш, син на Шилки балтавар].

===================

илиянчо, не ми пречи да те образовам, въпреки, че си издал с пари на КГБ книжка с твърди корици...смешник