Тук ще акцентираме върху изясняването на пост-атиловите хунски народи кутригури и българи, така както то е дадено от Прокопий Кесарийски през VІ в., понеже той не само е черпил непосредствено сведение от утигури (= българи), с които Юстиниан І е бил съюзник, но и заради факта, че в „Тайната история” Прокопий вече не се старае да ги споменава по имена, а употребява единствено общото им име „хуни”. Тоест, по времето, когато Прокопий е бил официозен историк в обкръжението на Юстиниан І, той очевидно е бил задължен от последния да даде генеалогия на съюзническия народ утигури (= българи). Така постъпва през втората половина на същият VІ в. Агатий Меринейски със съюзническите на Византия лази. С други думи, сведението на Прокопий за пост-кимерийският произход на хуните и българите, очевидно не е само книжно, а може би е ползвал български информатор, от който знае и легендата за братята Утигур и Кутригур...Това донякъде се потвърждава от факта, че Прокопий не се е интересувал сериозно от хунската история по времето на Атила и преди това. Всеизвестно е, че той прави две „непростими грешки”, на които обръща внимание още през ХVІІІ в. Едуард Гибон. Вмества хунското нашествие над Херманарих едва по времето след като вандалите превземат Картаген, а атаката на Атила през 452 г. над северните италиански градове я определя като време, след смъртта на Аеций (ум. 455 г.).

         Всичко това показва, че Прокопий е бил специално натоварен по политическа линия да се занимава с миналото и настоящето на пост-атиловите хуни и да формира тяхна генеалогия.

         Сиреч, той като историк на утигури и кутригури явно е имал информатори българи, от които е черпел сведения в Константинопол и такъв очевидно е не само Грод (528 г.), но и други. Прокопий дори знае кой и кога е подхвърлил на Юстиниан идеята, че може да всее вражда вътре между хуните, понеже те са два народа, това го правят готите-тетраксити от Крим.

         Отказът на Прокопий в анти-юстиниановия трактат „Тайната история” да употребява имената кутригури и утигури, наричайки ги само с общото „хуни”, е допълнителен знак, че той е бил натоварен по тази тема като официозен историк на Юстиниан І.

         Следователно, можем да се отнесем с разбиране към желанието по-късно на Агатий те да са се избили взаимно и окончателно, нещо което не е вярно, понеже Менандър пак пише за тях, но очевидно Агатий, който отбелязва, че Юстиниан І се е хвалил в сената за този свой план да всее вражда вътре мужду хуните, е преписал протоколните закани като исторически факт.

         Между другото утигурът Синдалх (очевидно кмет на Синдика ?), който е атакуван с писма от Юстиниан І да нападне в гръб кутригурите, не прави нищо друго, освен да анексира някаква конюшна.         

 

 

         Преди да продължим с интерпретирането на сведението на Прокопий от VІ в., че хуните произхождат от кимерийците, е необходимо да потърсим летописни първоизточници за хуните, които по традиция остават пренебрегнати от учените.

         На първо място това е Евнапий (ок.347-ок.414), който собственоръчно твърди, че е написал, явно към началото на V в., отделна книга за хуните.

         Този забележителен историк от втората половина на ІV в., който е бил езичник и е боготворял Юлиан Отстъпник (361-363), ни е оставил едно странично сведение, че още Юлиан е предугаждал, че съвсем скоро в Скития няма да има мир.

         През 357/8 г. Грумбат атакува в Персия Шапур ІІ (309-379), а след това става негов съюзник срещу Византия (359/360) .

         През 517 г. сироезичният летописец Йешу Стилит нарича хуните, които през 395 г. и през 484 г. нападат през Кавказ Персоармения и Персия, с името „кионайе” и допълва „тоест, хуните”.

         „Кионайе” не е нищо друго, освен всеизвестното от ІV в. в летописа на Амиан Марцелин известие, за народа на Грумбат „хионит” (етноним, зает от Амиан явно от сирийски източник; прибързано е да се каже, че не отъждествява хуните, за които пише в края на живота си и хионитите от ранните му години; Амиан, когато говори за произходът на хуните, споменава същите онези алани, който заедно с хионит, са съюзници на Шапур ІІ; ???).

         Има още един извор, арабското житие на кавказкият покръстител Св. Григорий, където предкавказките хуни са наречени „куани”.

         „Крещение армян, грузин, абхазов и аланов святым Григорием//Записки Русского Имперского археологического общества. Том 16, 1904-1905, Вып. ІІ-ІІІ, Спб.,1906, с.482,22;”. В този текст е посочено, че в дните на арменския цар Трдат (298-330), Св. Григорий изпраща епископ при хуните: ”И изпрати той (Св.Григорий – бел.ред.) Йоан като епископ над страната на куаните.” При Тавстос Бузанд, арменски писател от V в., има един пасаж, който потвърждава това сведение.

         Всеизвестно е, че и до днес има противоречиви отзиви сред учените кои са хионитите на Грумбат ок. 360 г., а не би трябвало да е така, понеже в „Историята на народа алуанк” на арменския историк Мовсес Каланкантуаци (спори се дали е от VІІ в. или по-късно) има запазен следният фрагмент: „През това време настъпи хун на хуните по име Хонагур. Той първоначално заграбил много от Персия, но след това изпратил вестоносец при Шапур и му предал: „Защо е това кръвопролитие?”” (кн.ІІ, гл.І).     

         Действието в последният пасаж се развива в Задкавказието, в област Сюника.

         Грумбат и Шапур ІІ първо воюват през 357/8 г., а след това стават съюзници и хионитите на Грумбат, заедно с перси и алани, участват в обсадата през 359 г. на византийският град на горен Тигър – Амид.

         Тоест, очевидно е, че Грумбат и Хонагур са едно и също лице, навярно Хонагур е прозвище на Грумбат, последното име, ако бъде съпоставено пък с имената на по-късните български владетели Кормисош и Крум, ще покаже, че етимологично и трите имена произхождат от етнонимът на камир („кимерийците” на гр.), откъдето е и произхода на топонима Крим, упоменат и от Теофан (ок. 758/759 -817/818) ...

 

         И така, да се върнем на сведението на Евнапий:

          „Войната на Юлиан с персите беше в разгара си. Юлиан със силата на разума си или по внушение на боговете беше вече предвидил все още неизвестното тогава придвиждане на скитите и затова написа в едно писмо: „Скитите сега са спокойни, но може би, не винаги ще е така.” Толкова далече се простираше предусещането му за бъдещето. Той вече беше предвидил, че скитите само по време на неговото царстване ще останат необезпокоени.” (фр.24.1).

         Този фрагмент на Евнапий не е бил в полезрението на хунологията, а в него Евнапий вменява не само дарби на любимия си император Юлиан, но и коментира, че преселението на готи (Евнапий навсякъде нарича готите скити, по причина че те са на топонимът Скития и никъде не нарича хуните - скити), под напора на хунската инвазия, е започнало  още след 363 г.

         Имайки предвид, че годината 375  при Йордан е условна (Ото Менхен-Хелфън) като начало на хунското нападение на запад от Дон, е важно да бъде отбелязано, че Евнапий, макар и косвено, е дал времето след 363 г. като начало на бежанската вълна от готи към римските земи, тоест т.нар. „придвижване на скитите”, прословутото „велико преселение” на модерните историци...

         С други думи, след като знаем, че 375 г. и 377 г. са възловите за притока на наистина големи вълни бежанци в Панония и на юг от Дунав, не е необходимо да абсолютизираме 375 г. при Йордан, който навярно я е отбелязал, заради посещението през 375 г. на сармати при Валентиниан І (топонимите Скития и Сарматия са синоними, оттук и нарицателните за живеещите по тези места народи), а може би трябва да се доверим на Евнапий, че процесът на завземането от хуните на земите от Дон до Панония, е  доста по-дълъг хронологически, т.е. между 363-377 години.

 

         През 359/360 г. Грумбат (Хонагур) участва със Шапур ІІ в персо-византийската война, но през 362 г., когато Юлиан воюва с персите, той не е там. Очевидно императорът в специално писмо, с което Евнапий е бил запознат, се е интересувал дали няма опасност за империята откъм страна на Скития, докато той воюва с Персия. Явно се е опасявал, че съюзникът на Шапур ІІ от 360 г., може да атакува Рим откъм север на Черно море (?).

         Друг е въпросът, че Евнапий е одарил с пророчески дарби Юлиан, вменявайки му, че е предвидил хунското нашествие и „движението на скитите” (готите), нещо на което всъщност Евнапий е бил очевидец.

         Той е роден ок. 347 г. в гр. Сарди, в Мала Азия (в древните лидийски земи) и е бил свидетел на грандиозните събития между Дон и Панония, свързани с нашествието на хуните. Ето защо заслужава да се доверим на коментарът му, че Юлиан (361-363) бил „вече предвидил, че скитите само по време на неговото царстване ще останат необезпокоени”...Това е косвена информация, но все пак от съвременник на хунското нашествие, че проблемите на готите в Скития са започнали след 363 година.

 

       В архивите на Ватикана е имало ръкопис на Евнапий (ок.347-ок.414), който е бил отделно съчинение за хуните.

       През 1822 година Fr.Boissonade в ХVІ на подготвения труд Eunapii Sardiani. Vitas sophistarum et fragmenta historiarum recensuit notisque illustravit I., Accedit annotatio Dan. Wyttenbachii. Amstelodami. 1822. V.2. отбелязва, че историческо съчинение на Евнапий за хуните е видяно във Ватикана от Мурет.

       Пет години по-късно, през 1827 година, историкът Май намира във Ватикана няколко допълнителни откъса към основният исторически трактат на Евнапий  „Η μετ Δέξιππον στορία χρονική” („Продължение на историята на Дексип”), които отсъстват от конспекта на патриарх Фотий (Библиотеката).

       Благодарение на Фотиевите конспекти, направени през ІХ век, откъси от Евнапий стигат до нас. Между другото, самият Фотий е смятал, че „може да се каже, че Зосим не е писал история, а само е преписал Евнапий. Съчинението на Зосим се отличава от  Евнапиевото само по това, че е по-кратко...” (Фотий, Библиотека, кодекс 98, „За Зосим”).

На Евнапий се приписват от съвременните изследователи само две съчинения, „Жизнеописание на философите и софистите” (Βίοι φιλοσόφων κα σοφιστν) и историческото, което вече споменахме (‛Η μετ Δέξιππον στορία (χρονική)).

 

И така, през 1827 година, след като вече става известно през 1822 година за наличието в архивите на Ватикана на Евнапиево съчинение за хуните, историкът Май, вследствие проявения от негова страна интерес, намира във Ватиканските архиви един кратък откъс, обхващащ един лист, за хуните. Дават му и още няколко други откъса от основния исторически труд на Евнапий, които както посочихме, отсъстват в „Библиотеката” на Фотий.

От получения откъс за хуните, публикуван от Май, става ясно, че Евнапий действително е писал отделно обширно съчинение за хуните.

 

 

След като Май получава краткия откъс за хуните от Ватикана, той го представя като доказателство, че Мурет (както пише през 1822 година Буасонад) действително е видял писание на Евнапий за хуните във Ватикана и това писание е  краткият откъс.

От откъса става ясно обаче, че Евнапий е написал цяло отделно съчинение за хуните, което има „начало”, а следователно и типично историческо изложение.

Откъсът, намерен от Май, е типичен за един исторически увод, след който трябва да започне историческият труд.

Именно, понеже откъсът е „увод”, в него Евнапий си позволява да представи метода на своето  цялостно историческо изследване за хуните, чрез метафори (още Фотий го хвали за високия му стил).

 

Да се запознаем с краткият „Откъс”:

 

„Къде са се намирали хуните, откъде са дошли, как са преминали цяла Европа и са притиснали скитския народ, за това никой не е казал нищо ясно. (Това е заявка от страна на Евнапий, че той ще изясни нещата – бел.ред.). В началото на това съчинение аз съм изложил това, което смятам за правдоподобно, заемайки сведения от древните писатели и изследвайки техните сведения в точност, за да не съставя своето съчинение единствено върху вероятности и за да не се отклони то от истината. (Тук на две места авторът конкретно заявява, че е написал съчинение за хуните.-бел.ред.).

С мен не се случва това, което е с хората, прекарали детството си в малък и беден дом, а впоследствие, по щастлив случай, придобили големи и великолепни палати: те по привичка обичат стария си дом и премного се грижат за него. (Това е алюзия към преждеизреченото от автора, че древните писатели за хуните са били критично изследвани от него и Евнапий не им се предоверява, подобно онези, които по привичка обичат стария си дом, тоест, историците, които по привичка се доверяват изцяло на писаното от древните автори – бел.ред.) След като представих в своето съчинение първите сведения за хуните, аз не се лиших от тези, които придобих за тях впоследствие. (Това свидетелства за едно обширно изложение, което явно започва с цитати и коментари на антични историци и географи, и очевидно преминава към събитията от ІV век, на които Евнапий е очевидец...Евнапий завършва своя „увод” отново по метафоричен начин.- бел.ред.)  Аз искам повече да приличам на тези, които по време на болест са употребили някакво лекарство с надеждата да получат от него изцеление, но впоследствие, узнавайки чрез опит за друго, по-добро, се обръщат към него и го употребяват, не защото с действието на второто унищожават действието на първото, но защото на мястото на грешни понятия  въвеждат правилното. (Явно Евнапий рекомендира своето съчинение за хуните като пълноценно и ново изложение за тях.-бел.ред.) Аз допълвам слънчевите лъчи (разбирай: древните – бел.ред.) със собствена светлина: прибавям към предишното описание (за хуните-бел.ред.) онова, което  се съгласува с истината, оставяйки в моето съчинение предишните сведения като историческо мнение и прибавям към него следващото (изложение-бел.ред.), за да покажа истината.”

 

С това „увода” завършва и на нас ни става ясно, че именно тази страничка през 1827 година е дадена от Ватикана на историка Май.

Остава въпроса къде е основното съдържание от съчинението на Евнапий за хуните и дали е все още в тайните архиви на Ватикана?

Ако то е безвъзвратно изгубено, което също е вероятно, е непонятно защо историческите проучвания за Евнапий не му приписват написването на такова съчинение?

 

Несъмнено, в началото на ХІХ век „хунофобията” е обща черта на европейските национални исторически школи, особено на немската. Причината е, че „случването” на етническата карта на Европа няма как да бъде абстрахирано от т.нар.”велико преселение на народите”, което става не по собствено желание на самите тези етноси, а понеже хуните налагат господство в „Европа”, както пише Евнапий.

Той е един от малкото автори от ІV век (да не кажа единствен), които правят точна разлика между хуните от една страна и всички скитски народи (не само готите), които стават подчинени на хуните.

Какво е допълнил към „слънчевите лъчи” (древните историци) като собствен  „опит” за хуните Евнапий, остава загадка.

Представлява интерес заявката му, че знае нещо повече за техния произход, но особено интересно е становището му, че те са познати на древните автори.

По какъв начин?

Може би под друг етноним или пък Евнапий е всъщност първоизточникът на Прокопий от VІ в., който дава изключително важното сведение, че хуните са пост-кимерийци?

При обзора на късно-античната епоха модерните учени приемат Прокопий като стандарт на историческите сведения, но незнайно защо това негово известие, че хуните произхождат от кимерийците, е пренебрегнато от просвещенско-модерните учени и няма задълбочено проучване дали Прокопий е бил прав за произхода на европейските хуни?
През VІ в. Прокопий, който е черпил сведения от стари автори, но е ползвал и устни данни на утигури, съюзници на византийският император Юстиниан І, пише:
„Зад сагините живеят много хунски народи. Простиращата се оттук страна се нарича Евлисия (очевидно Прокопий ползва сведения от „Анонимният Перипъл на Евксинския Понт”, където тази страна от сагините до Дон и Азовско море, е изписана всъщност „Евдоусия”-бел.ред.); крайбрежната й част, както и вътрешността е заселена от варвари чак до така нареченото „Меотийско блато” (Азовско море – бел.ред.) и до река Танаис (Дон – бел.ред.), която се влива в „блатото”. От своя страна то се влива в Евксинския Понт (Черно море – бел.ред.). Народите, които живеят там в древността са се именували кимерийци, а сега се наричат утигури (кн.ІV.4, Войната с готите)”.
„В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури...(пак там, кн.ІV.5)”. След това Прокопий уточнява още, че по негово време кутригурите живеели на запад от Дон. „ Ако вървиш от град Боспор към град Херсон, който е разположен в приморската област и отдавна е подчинен на римляните, то цялата земя между двата града е заселена с варвари от народа на хуните” (пак там, ІV.5).
И така, според Прокопий, пост-кимерийци са били ония хуни, които през втората половина на ІV в. нападат готите (пак там, ІV.5).

браво.Голям пост. Отново.

За хуни и кимерии..
хазари, авари ,хуни, прабулгари=болгар,чуваши-=СЕВЕРНА ТУРСКА ОГУРСКА ЕЗИКОВА ГРУПА

ОТ КОЯТО ОФИЦИЛАНО САМО ЧУВАШИТЕ СА ДНЕС ТИТУЛЯРИ.

ПЛЕМЕНАТА НА БЪЛГАРИТЕ--КОТРИГУРИ,ОНОГУНДУРИ,УТИГУРИ ===ОГУР.

КАКВО ДА СИ МИСЛИМ,Г-Н МИЛЧЕВ?

Оставам с впечатление, че изобщо не сте прочели статията, където се разглежда произходът на хуните от кимерийците, а те не са "северната турска огурска езикова група"...Надявам се, че не бъркате огуз с гур, гар, гора...

за компетентно поднесеният материал...Очакваме още, за да знае всеки българин истинският произход на народа си...

Да ,не бях чел статията.
Чакаите малко сега, навсякаде хуните се разглеждат като алтаиско-племе.ранна част от прото-турките племена,така да го кажа.Но нао-актуалното мнение е че са били номадски конгломерат от различни по произход племена,все още не станали народи, или обособени ясно и видимо
Това не го казвам или пиша аз.

И нищо не бъркам..ОГУРСКА ГРУПА И ОГУЗКА ГРУПА...ТУРКИ---ЕЗИКОВИ ГРУПИ
Мисля че сте запознат.

С уважение!

ВСИЧКИ Е СМЕЛО КАЗАНО, в това число не са Томпсън и Хелфън; те не твърдят, а и не само те, че хуните идват от Средна Азия...
http://letopisec.blog.bg/history/2011/12/16/zashto-ne-znaem-istoriiata-na-hunite-obektivnata.867748

какво му обясняваш на тоз тъпунгер гръцки за хуните бе Милчев?!в малашката му кратуна само узо и сиртаки има,дееба и палячото измислен.хубави исторически данни даваш,но те нямат общо със съвременните българи,наследниците на баш хуните са на север,тука са останали хунски съюзници,роднини,но различни.

Сандилх> Пишете за хуните и Прокопий и че той не е описал действията им по времето на Атила, което е било съвсем близко до това време, което описва и за което знаем и до днес. Но от Прокопий няма нищо за хуните и преди този период и най-вече за появата им на границата на все общата Римска империя. (Официалното й разделение настъпва в 800 г. с коронясването от папа Лъв III на Карл за Rex Frankorum и самообявяването му за император на римляните.) Та, "Във втората половина на II в. н. е. за първи път в късноантичната гръцка историография се появява нов етнически термин – хуни (huns, en., fr.; hunnen, de; гууны, рус.к.м.). Той се среща в два източника от II в. н. е. – в стихотворното описание на ойкумена (обитаемата земя) от Дионисий Периегет и «Ръководство по география» от Клавдий Птолемей. По мнение на едни от изследователите, споменаваните от Птолемей, в описанието на племената от Европейска Сарматия, «хуни» са разположени в степите на левия бряг на р.Днепър. По мнението на други - на р.Днестър или между р.Манич и долното течение на р.Кубан. Така или иначе, едни изследователи приемат тъждеството(?,к.м.) на хуни с хуну (кит.,к.м.) и се разминават само по въпроса за точната локализация на територията на обитаването им. Малко по-друго е съществуващото положение по отношение на хуните споменати от Дионисий, за които до сега в научната литература се води дискусия, насочена към самото им съществуване в историческата литература. Работата е, че от едни от изследователите изказват предположението, че Дионисий е писал не за хуните (по-гръцки - унните), а за утиите, нямащи никакво отношение към хуните. Независимо от това, друга не по-малка група изследователи признава достоверността на споменатите от Дионисий хуни. И, както в случая с хуните на Птолемей, мненията се разминават в тяхното разполагане на територията на обитаването им. Хуните на Дионисий се намират ту между Аралско и Каспийско морета, ту на Волга, ту на брега на Каспийско море." (Следва)

Сандилх> (Продължение) Между впрочем въпросът за локализацията на Дионисиевите хуни се явява отправен за изследване на хода на историческите събития, свързани с началния етап на хунското движение на запад и първото им появяване в Източна Европа. Ето къде именно Дионисий разполага местообитаването на своите хуни. «Фигурата на цялото Каспийско море, - пише той, - представлява закръгляваща се окръжност; него, може би, няма да преплаваш на кораб за три лунни кръга, толкова голям е този труден път. Устремявайки се отново на север, то се съединява с течението на океана... Аз ще разкажа всичко за това, какви племена живеят около него, започвайки от северо-западната му страна. Първите - скитите, които населяват крайбрежието около Кронийското море по устието на Каспийското; след това – унните, а след тях - каспиите, след тях -в ойнствените албани и кадусии, живеещи в планинска страна; близо до тях - марди, гирканите и тапирите...». И така, както става ясно от дадения откъс, Дионисий започва изброяването на племената, «около» Каспийско море, от северо-западната му страна. При това авторът достатъчно точно си представя понятията «север», «запад», «юг», «изток», в посоките на света и това е най-важната отправна точка в неговото географско представяне. Дионисий специално подчертава, че започва да описва племената именно от северо-западната страна, тъй като на север, съгласно античната географска традиция, Каспийско море със своето «устие» «се съединява» с океана.Първи са «скитите», близо до Кронийско море по «устието» на Каспийско море (възможно е да се подразбира делтата на Волга). След това, т. е. на юг по западното крайбрежие на морето, следват унните (т. е. хуните), каспиите, албаните, кадусиите, мардите (или амардите), гирканите и тапирите (тапурите). Последователността в цяло е издържана вярно и съвпада с аналогично изброяване на тези същите племена от знаменитите географи от древността (Ератостен, Патрокл, Страбон, Плиний, Птолемей и др.), (следва)

Сандилх> (Продължение) След това съобщение, от втората половина на II в., на Дионисий за разполагане на някаква група хунски племена в степите северо-западно от Прикаспия, в източниците до V век не се представят сведенията за хуните. Такива започват да се появяват в източниците от V в. и след това, където първото споменаване за тях е към първата половина на III в. в труда на Агатангелос. Той съобщава, че цар Хосров (217 - 236) от династията на Аршакидите, на следващата година след гибелта на последния партянски цар Артабан V (213 - 224) и поемането на властта в Иран от основателя на новата династия на Сасанидитте Ардашир I (224 - 241), т. е., очевидно, около 225 г., «... събрал войска от албани и ибери, отворил вратата на аланите (Дарял) и твърдта Чор (Дербент); той (Хосров) въвел войската на хуните за това, за да нападне персийската земя... Бързо пристигнали за поддръжка много силни и храбри отряди конница от албани, лпини, чилби, каспии и други от тези области, за да си отмъстят за кръвта на Артабан». Второто споменаване на хуните в текста на Агатангелос се отнася за времето на царуването на царТрдат III (287 - 332), където се говори, че Трдат със «сила изгонил» нахлулите от Северен Кавказ хуни. Това същото събитие, очевидно, по-подробно е отразено от Мовсес Хоренаци, където, по неговите думи, Трдат «през земята на албаните» излязъл насреща на нахлулите от Кавказ, така наричаните «северни народи». В отличие от съобщението на Агатангелос, който нарича враговете на Трдат просто «хуните» (хоните), Мовсес Хоренаци свързва стълкновението на Трдат в Албания на Гаргарейската равнина (сегашната Милска степ, басейна на река Каркарчай) с басилите. По Хоренаци, Трдат в единоборство победил царя на басилите, след което войската на неприятеля се обърнала в бягство, но Трдат «тръгнал по техните следи и ги преследвал до земята на хуните». Агатангелос съобщава за изгонването от Трдат на хуните до приемането от него на христианството (първо десетилетие на IV век), (следва)

Сандилх> (Продължение) Мовсес Хоренаци разполага този епизод между встъпването на престола на римскя император Константин в 306 г. и кръщаването на арменския цар (ок. 314 г.). В тъждеството на двете съобщения, освен хронологическото съвпадение, според двамата автори това е единственото свидетелство, по времето на царуването на Трдат III, за нахлуване на военни сили в Задкавказието, а именно в Албания. Етнонимът басили (барсили) се среща рядко в източниците от ранното средневековие. В тази връзка особен интерес представлява съобщението на Мовсес Хоренаци за времето и обстоятелстватта на първото появяване на басилите (барсилите) в Задкавказието и първото им споменаване в източниците въобще. Това e за Вашата тема, доколкото в научната литература отдавна е поставен и до сега се обсъжда вопроса за близкото родство на барсилите с кръга от хуни и български племена. По Мовсес Хоренаци, във времето на царуването на цар Валарш (197 - 215/6) (арменска форма от партянското име Вологез), «...тълпи хазири (хазари) и басили (барсили), се съединили, преминали през вратата Чор (Дербент) под предводителството на своя цар Внасеп Сурхап, пресекли река Кура и се разпръснали по тази страна от нея». Насреща им излязъл Валарш начело на многочислена войска и, обръщайки ги в бягство, преследвал до Чор, където и загинал «от ръката на могъщите стрелци». След гибелта на Валарш престола заема неговия син, Хосров, «на третата година от царуването на персийския (партянския) цар Артабан». Както е известно, последният партянски цар Артабан V, когато) съгласно Агатангелос, при този същия цар Хосров за пръв път се появяват в Албания и хуни.за когото тук става дума, се провъзгласил за цар в 213 г. Хосров заел престола веднага след гибелта на своя баща Валарш «на третата година» от царуваннето на Артабан V, както посочва Хоренаци, т. е. в 216 г. От това следва, че първото нахлуване на барсили с хазари в Албания, сведения за което е запазил Мовсес Хоренаци, около 10 г. до появата на хуни в (следва

Сандилх> (Продължение) в Албания при този същия цар Хосров. В дадения случай Хоренаци ясно е посочил своя източник, от който е черпил сведения за нахлуването на хазарите и барсилите в Албания по времето на Валарш. Този източник бил известният сирийски писател - гностик Бардесан или Бар Дайсан (154 - 222), сведенията на когото, по мнението на Н. В. Пигулевска, заслужават особено доверия (Пигулевская Н. В. Города Ирана, с.185 - 186). С името барсили византийската историография свързва името на страната – Берсилия (Берзилия), която се намирала, по мнението на изследователите, в северо-западната част на Прикаспийската равнина, на територията на Северен Дагестан, т. е. именно в този същия район, където, както се опитваме да покажем, са се разполагали хуните на Дионисий Периегет. По сведениято Теофан и Никифор, Берсилия се явявява родина на хазарите: «Хазарите - голям народ, излязъл от дълбините на Берзилия, (страна) от първа Сарматия», - пишет Теофан. Ползвайки общ с Теофан източник, Никифор също съобщава: «...племето хазари , живеещо в съседство със сарматите, в дълбините на страната, наречена Берсилия (Берзилия)». Согласно писмото на хазарския каган Йосиф, хазарите наред с другите си родствени племена (барсили, българи и др.) са изброени на брой 10 легендарни братя-еэпоними, произхождащи от техния общ родоначалник Тогарма, а по съобщенията на арабските автори Ибн Дзета и Гардизи, барселите (барчолите) са били едно от съставляващите племена на волжските българи. Счита се за вече установено точното езиково родство между хазарския и българския езици, спадащи към древнобългарската езикова група. В светлината на приведените данни за барсилите може също да се предположи, че това родство е свързвало и езика на барсилите, возможно е, той също да спада към езика на древните българи. В това отношение особено внимание заслужава легендата, запазена в труда на сирийския писател Михаил Сирийски за тримата братя Болгар, Хазар и третия неназован, вероятно, Барсил/Барсол(следва)

Благодаря ти, за този материал...Ти си напълно прав, че е необходимо да се потърси отговор и за хуните преди 363 г. и критично да бъдат разгледани всички източници, вкл. арменски и грузински...Сложността на проблема идва оттук, че се изправяме пред една голяма грешка в науката, която е диференцирала сведенията за хуни, от тези за хони и хионит, а от Йешу Стилит много добре знаем, че те са едно и също....Ако твърдим, че хуните произхождат от кимерийците, е необходимо да посочим всички сведения за хуни, хион, хони, хионит още от 6 в. пр.н.е., и те действително започват оттогава с 9 Яшт на Авеста, където ок. 6 в. пр.н.е. за първи път е упоменато името хион...Загадката е кой и защо е нарекъл по това време кимерийците с името хини и ти знаеш моето мнение, че това външно наименование на кимерийците идва от урартите, в чийто език хини-ли означава синове и преносно "поданици"...До езерото Ван по време на вавилонско-урартурската първа война от 6 в. пр.н.е. се упоменава местността Хунуан....В грузинското съч. Мокцевай Картлисай се дават данни за хони още от времето на Ал. Македонски...и т.н. Допълнително, тук си прав, е необходимо да се извади персийското сведение за Балкасан, което съвпада с данните на арменци за Берсилия, при това Елише директно си пише за Баласакан...Артамонов пръв обърна внимание и даде източник, че Беленджер, се е възприемало като Балкар...Много работа има и всеки източник трябва да бъде разгледан критично и да се обясни откъде произхождат данните му, а не както досега да се отричат сведенията за българи от 3-2 в. пр.н.е. при Мовсес Хоренаци...Не можах да се сдобия с книгата на Пигулевская за Градовете на Иран, ако я имаш, ще ти бъда благодарен да ми я изпратиш....Поздрави и благодарности, Сандилх...

Сандилх>(Продълж.) Благодаря за добрите думи! Не четем и не слушаме Петрински!!! Известно е, че тази легенда Михаил Сирийски е взаимствал от Йоан Ефески. В нея се разказва, че император Маврикий (582 – 602) дал земя на Болгар и неговия народ в Малка Скития „за да живеят и да бъдат съюзници на ромеите”, а другите двама братя дошли в «земята на аланите, наричана Барсалия, чиито градове били построени от ромеите, които градове на Каспий, (са) наричани вратата Торайе; българите и пугурите – техните жители, някога били християни; когато над тази страна станал господстващ нужният народ, те били наречени хазари на името на този по-голям брат, който бил наричан Хазарик. И това бил силен и широко разпространен народ». В Торайе се разпознава сирийския прочит на вратата „Чор” (Дербент), а в пугурите бъгарското плене угури, чиято ранна история е свързана с района на Дагестан на сев.зап. бряг на Каспийско море. Съгласно съобщението на Тавстос Бузанд, маскутският цар Санесан, «повелител на многочислените войски на хуните», готвейки нападение срещу Армения, по време на царуването на сина на Трдат III - Хосров Котак (332 - 342), събрал войска от «хуните, похите, таваспарите, хечматаките, ижмахите, гатите и глуарите, гугарите, шичбите и чилбите, и баласичите и егерсваните, и несметно множество от други разнородни номадски племена, цялото множество войска, което той командвал». Съдейки по обстоятелствения разказ на Бузанд за това нахлуване в Армения в края на 30-те г. на IV в., поражението на войската на Санесан и неговата гибел, в нашествието наред с хуните и маскутите, взели участие и аланите. Съчетанието на алани с хуни, участващи заедно с маскутите в набега на Санесан на Армения по времето на Хосров, се среща още веднъж у Тавстос Бузанд при описание на борбите на арменския цар Аршак (345 - 367) с шах Шапур II (309 - 379), когато полководецът Васак, призовавайки за помощ хуните и аланите, излязъл срещу персите.Доколко този епизод следва веднага след съобщението на (следва)

Сандилх>(Продълж.) Бузанд за превземането и разрушаването от Шапур II на града Тигранокерта, - събитие, видимо имащо място, по време на месопотамската кампания на сасанидския шах в началото на 60-те г. на IV в., то съобщението за призоваване на хуните и аланите от Васак за помощ, може приблизително да се датира именно за това време. Известна е критиката на М. Артамонов, че хуните у Тавстос Бузанд както и в разказа на Агатангелос, не за това, че в това време се намирали в степите на Северен Кавказ, а за това, че този народ бил добре известен в V в., когато двамата писатели създавали своите произведения,но второто им споменаване с аланите във войската на Аршак у Бузанд, вече били правдоподобно?!! Създава се впечатление, че Тавстос Бузанд в първия случай нарочно е допуснал анахронизъм, пренасяйки хуните, чийто съвременник той е бил през 70-те г. на V в. (времето за съставяне на неговия труд), в 30-те г. на IV в., и ги е поставил в съседство с маскутите в Дагестан (маскутите обитавали в Южен Дагестан и съседния район на сегашен Азербайджан)за да подчертае победата на Хосров над огромната войска на маскутския цар, «повелителя на многочислените войски на хуните». Но Тавстос Бузанд отрежда главната роля в набега на Санесан не на хуните, а на маскутите и свързаните с тях племена, в частност ираноезичните алани. Такова положение напълно съответства на политическата ситуация в Източното Предкавказие в 30-те г. на IV в., когато в дагестанските степи действително е могло да преобладават маскутите, а подчинената им незначителна група хунски (т. е. български) племена, очевидно е играла само второстепенна роля, като част от тяхното опълчение. От друга страна, такова положение съвсем не се връзва с политическата обстановка в Източното Предкавказие в 70-те г. на V в., когато господстващите тук хуни подчинили под своята власт не само маскутите от Южен Дагестан, но и очевидно даже част от аланските племена от Централното Предкавказие. За това, каква важна роля са играли (следва)

Сандилх>(Продълж.)хуните в V в. не само в Дагестан, но и в Задкавказието, свидетелстват и съвременниците на Тавстос Бузанд – Елише и Лазар Парпеци. Известни са думите на Бузанд, че Васак в 60-те г. на IV в. призовал за помощ против персите именно хуните, а не маскутите, които по заеманата от тях територия, много по-бързо са могли да откликнат на неговия призив. Може да се предполага, че маскутите престават да играят важна роля, като самостоятелна военно-политическа сила в Дагестан, вследствие на поражението им в Армения в края на 30-те г. на IV в. Заедно с това те били не само тясно свързани с хуните, но някои автори говорят за сyществуването на територията на Северна Албания на хунска «държава» начело със Санесан в IV в. Кога е могла да възникне такава връзка и с какви именно хуни? Допуска се, че Тавстос Бузанд в двата случая е имал пред вид не кавказските хуни от V в., както мислят М. Артамонов и други, а именно тази немногобройна група хуни, която от втората половина на II в. (съгласно Дионисий) е обитавала северо-западната част на каспийските степи и в съседство на земите на живещите южно ирано-езични маскути. Такова разбиране на това сведение на Тавстос Бузанд за хуните, на свой ред открива интересна взаимовръзка с данните за хуните от Агатангелос и Хоренаци. Следователно под хуни Дионисий Периегет и арменските автори (Агатангелос и Бузанд) са разбирали, не просто безлика аморфна маса от някакви си «хуни», неизвестно кога, откъде и защо се появили на Кавказ (или вследствие на „дълбокомислени” заключения за някаква "етногенеза"), а да се има пред вид група от български племена, което може да бъде потвърдено от съвсем независим източник. Става дума за паметник, известен в научната литература под името Анонимен хронограф от 354 г. Оригиналът на този сборник е от 253/254 г., а най-важният негов XV раздел представлява латински превод на гръцката хроника на Иполит, доведена до 230 г.Изброявайки племената, обитаващи на север от Кавказ, анонимният автор(следва)

Сандилх>(Продълж.) на последно място споменава българите (The Chronography of 354 AD. Part 15:The book of the generations;Liber generationis II ;77.). Обаче в дадения случай етнонимът «българи» не би следвало да се разглежда като едно конкретно племе, обитавщо на север от Кавказ по време наа съставяне на хронографа. Такова буквално разбиране на това съобщение, как правило, води или към мнение за недостоверност на това много важно историческо свидетелствo, или към извода за ираноезичния (сармато-алански) произход на древните българи. Тук този етноним обхваща не едно единствено племе, а група племена, свързани с един произход и език, и за това обединени с общото за тях етническо име българи. Сега на основание на гореизложеното да се опитаме да реконструираме в общи черти хода на историческите събития на Кавказ, свързани със съобщенията за хуните на Дионисий Периегет, българите от Анонимния хронограф от 354 г. и хуните (хазари и барсили) от арменските източници. Oчeвидно, около 215/6 г. хазарите и барсилите, преминавайки през Дербентския проход, под предводителството на своя вожд Внасеп Сурхап, навлезли в Албания, но на десния бряг на р. Кура били разбити от арменския цар Валарш, който загинал в сражението с тях (Бар Дайсан, Мовсес Хоренаци). След 10 години, в 225 г., хуните (т. е. тези същите хазари и барсили) отново се появили в Задкавказието, но този път вече в качестввото на наемници на Хосров в създадената от него коалиция против първия сасанидски шах Ардашир I (Агатангелос). След това в продължение на повече от 80 години в източниците не се отбелязват нахлувания в този район от Северен Кавказ. Oт това време именуващата се «земята на хуните», а впоследствие известна във византийските източници като Берсилия - Барсалия (родината на хазарите), получила своето име от етническото име барсили, очевидно играещи главната роля всред племената от този регион, в този период от време. В края на 30-те г. на IV в. хуните взели участие в набега на северокавказските (сл.)

Сандилх>(Продълж.) племена срещу Армения заедно с аланите и маскутите, в това време както по-рано те се споменавали без връзка с последните, а в началото на 60-те г. на IV в. вече само с аланите те били в качеството си на наемници на арменския цар Аршак против сасанидския шах Шапур II (Бузанд). Приблизително в това същото време латинският източник фиксира българите всред северокавказските племеня (Анонимен хронограф от 354 г.). Съобщението на Тавстос Бузанд за участие на хуните и аланите в задкавказските събития в началото на 60-те г. на IV в. се явяват последното им споменаване в серия последователни сведения на арменската
историография за тези племена северно от Кавказ до началото на V в. Последните десетилетия от царуването на Шапур II са били наситени с напрегната политическа борба и военни стълкновения с Римската империя в Задкавказието, в частност в Армения. В 371 г. протежето на император Валент (364 - 378) арменския цар Пап (369 - 374) с помоща на римски войски започнал да води активни действия против сасанидския Иран, което довело до крупно военно столкновение между римските и арменските войски с армията на Шапур II на Дзиравското поле при планината Нпат в Армения. В това сражение северокавказските племена не са взели никакво участие, докато по-рано такива значителни военни операции в Задкавказието обикновено не са минавали без тях. За нас остава неизвестно, защо събитията, станали по това време на Северен Кавказ, не попаднали в полезрението на арменските автори, иначе обикновено подробно осведомени за събитията от това същото време в Задкавказието. Между другото именно в това време в Северен Кавказ протичали грандиозни по своя мащаб и последствия исторически събития, започнал втория, главен етап в движението на хуните от Азия в Европа и появяването им в Юго-Източна Европа. (Изследването е част от много по-обширно - книгата „ГУННЫ И АЗЕРБАЙДЖАН” от 1993 г - и дължим на азербайджанския автор Юсиф Джафаров. Превод В. Тракийски) Край

всички тези данни от арменските източници е необходимо да се разгледат критично, понеже е всеизвестно, че арменските извори бъкат от интерполации, при това и от немалко странностти. Амиан Марцелин ясно описва, че Шапур 2 е бил притеснен от хионит към 358 г., в неговите сведения няма арменци, но в арменските източници, те са изведени неясно защо на преден план...Не по-интересно е и сведението, мисля че беше при Сабеос, че арменски нахарар е убил Пероз през 484 г...Изобщо, аз съм съгласен да бъдат включени в оборот сведенията и на арменските и на грузинските извори, но критично, с проследяване откъде произхождат там данните, как са трансформирани, как са се получили анахронизми...Напр. и в арм. и в. грузинските извори има анахронизми при употребяването на името "хазари" и т.н.

И двете имена на Хонагур Грумбат са Български- това е форма на записване на Хунамир (Хунмир,
Хунимир,Станимир и пр.) Крубат-без носовката (Кроват,Корват,Хорват,Коврат,Кобрат). А Сандилх= Сондолк (Сондок,Сондоке- виж IX в.) и Сандалха (Сандала,Садала- без носовката). Това,че Трако-Фригийските имена са Български,виждаме и от много други примери като Терес-Телес (Телец),
Парис-Борис,Севто-Севчо,Ройго-Райко,Хектор-Ектор (Еспор),Кетрипор-Кутримир и т.н.,и т.н. С уважение!

УПОРИТ, ПОСЛЕДОВАТЕЛЕН, ТОЧЕН БРАВО!