Сервантес въвежда в литературата идеята, че “много четива” са “зловредни” и могат да объркат главата на човек. За пример посочва “един ламаншки рицар”, своя герой Дон Кихот.

Гьотевият герой Фауст също смята, че след като е изучил философия, право, медицина и богословие “и ей ме – същият глупак” .

Още легендарният Еклисиаст съветва: “А освен всичко туй, синко, пази се от това: да съставяш много книги – то няма край, и да четеш много – то е уморително за тялото” (12:12).

И така, Дон Кихот се втурва след въображаемата Дулсинея и привидности, Фауст се обръща към Мефистофел за да навлезе в забуления свят от магии, а синът на Еклисиаст най-накрая разбира “същината на всичко: бой се от Бога и пази Неговите заповеди, защото в това се заключава всичко за човека; защото Бог ще изведе на съд всяка работа и всичко тайно, било то добро, било лошо.” (12:13, 14).

Аз се обърнах към моите книги и видях, че съм издал много, а още повече стоят в ръкопис.

Спомням си, че първият ми роман “Кесийка от пергаментови ръкописи”, го писах от 1983 г. до 1987 г. бавно, почти ритуално, дори с оброк. Имах идеята, че това е единствената книга, която трябва да напиша в този живот, затова гледах на нея като магия, която след като бъде публикувана ще ми открие нов и непознат свят.

Романът бе публикуван в краят на 1991 г., а няколко месеца след това преживях първият си шок. Светът не се бе променил.

В средният курс започнах да пиша стихове и бях толкова плодовит, че поета Иван Есенски като се запозна с творенията ми, ме посъветва че не е необходимо да произвеждам по няколко на ден.

Бях помолил един мой учител, Петър Влахов, да ме запознае с някой творец. Бе време, в което явно съм желал да се срещна и с други себеподобни. Саможивецът у мен бе създал цяла вселена и още тогава със сигурност е смятал, че може да я лансира, за сметка на външния свят. Всяка наудача оттук насетне, бе само повод за още по-голяма устременост.

Вътрешният ми свят бе дотолкоз обсебен от идеята, че може не само да се съвмести, но и да се наложи върху външния, че аз, без повод в родителските очи заявих, че ще уча филология. Това доста ги учуди, защото те ме подготвяха за полицай и в плановете им за мен влизаше Висшата школа. Естествено те не успяха, не за друго, а понеже вече знаех какво значи “сериозна литература”. Криминалетата не влизаха в този жанр. А когато проумях, че поезията губи много от себе си при превод на друг език, реших вече да не пиша стихове.

Четях в леглото Достоевски толкова всеотдайно, че си развалих зрението и сложих очила.

Независимо, че ме приеха филология в Пловдивския университет през 1984 г., аз още през 1983 г. бях започнал да пиша първият си роман “Кесийка от пергаментови ръкописи”. Каквото учех, го смилах в “Кесийката” и тя до 1987 г. набъбна. Стана “книжен роман”, с алюзии към западно-европейската литература, с подтекстове към руската. Гордо му сложих подзаглавие: “роман за интерпретирането на романа”.

Преподавателят ми по литература Светлозар Игов един ден в курса ни даде за задача да подготвим есе как си представяме, че се пише роман. Аз не занесох есе, а вече готовият си текст. Игов се впечатли, чете от него и дори сам предложи да му напише кратък предговор.

Като излезе книгата Бойко Пенчев написа голяма и много добра рецензия в “Литературен вестник”.

Изобщо, като си  помисля, имах всички шансове да стана нормален писател още от самото начало. Но се забърках с политиката и загубих онази магия, която имах в очите на чистите интелектуалци…

“Кесийка от пергаментови ръкописи”

“ Първата книга на Кирил Милчев е роман. Роман, който с еднакви основания може да се нарече психологически, философски, литературоведски, експериментален - защото е едновременно всичко това. Фрагментите от различни текстове и техните коментари се взаимооглеждат огледално в тръсене на авторовата - и човешка - идентичност. ”

Проф. Светлозар Игов, 1991 г.



          Бойко Пенчев в. “Литературен вестник”, 29 юни 1992 г.

“Роман за интерпретирането на романа - с такова подзаглавие книгата на Кирил Mилчев “Кесийка от пергаментови ръкописи” очевидно разчита на интелектуално изкушения читател. Книгата включва един ръкопис, интерпретацията на този ръкопис и интерпретацията на интерпретациите му. Без да бъда богохулен, романа има само един - единствен герой, пребиваващ в три ипостаса – автора на ръкописа и двамата му приятели, които трябва да довършат книгата след смърта му. Романът бяга от сюжета, излъчвайки в хода на повествованието микросюжети и макрометафори, които като фалшиви цели трябва да обърнат радарите на кръвожадния читател. Ако се вярва на Лотман, събитието винаги е нарушаване на някаква забрана. В света на К. Милчев събитията са невъзможни - в провинциалното желе няма дори забрани, героите потъват в стените, с които искат да се сблъскат. Все пак сюжет има и той е в търсена на автентичност сред илюзорния свят, където по една “невидима верига човек получава познания,за които си няма понятие, откъде произхождат”.

Честно казано, романът на Кирил Милчев е труден за четене, особено в първата си част. Авторът на ръкописа “Иполит и детето” се самоидентифицира чрез твърде автономен, обърнат към собствените си основания текст. Едно от ядрата на тази част, пък и на романа като цяло, е притчата за двамата братя, една вариация на Кайно-Авеловата тема в духа на Буберовото “Аз и ти”, гарнирано с прилична доза Франкенщайнски комплекси. Интересното е в рефлексията върху оръдието на греха - чумоносната мишка, пусната и направлявана от единия брат срещу другия, рефлексия, в единия край на която стои Иисусовото “горко на онзи човек, чрез когото съблазънта дохожда”, а другия са екзистенциалните плъхове на Камю.

Романът на Кирил Милчев е пределно литературен, скритите и явни позования на теми и концепти от световната литература са сламките,за които опитват да се заловят героите в своето безтегловно битие.”