Сурова песента ми, груба, тежка,
потънала от мъка, скръб и жал.
Високи са дърветата, далечни.
Навред е само гнет и буци кал.
В полето голо мишките се гонят,
а воят на чакалите е спрял.
Небето е над мен, но как се ронят
сълзите му под царевичен шал.
В душата ми е грозно, пусто, мрачно.
Не помня колко и кога презрян.
Да бях и птица, Боже, вече бях ли, 
за да прогледна през света без срам. Отколешните църкви глухи, празни,
пред тях стоях жадуващ, закопнях. Стотинките делях, пройдоха, казват,
и молех се за късче черен хляб
Тъй сладкия му залък помня още,
а, мога ли, и бих ли го продал?
Проклета да си птицо клета,
в тоз" час аз бих го тук раздал.