В съвременната историческа наука понятието „варвари” не се използва с отрицателен смисъл, т.е. термина „варвари” е непейоративен, а цели да акцентира, че под „варвари” няма да разбираме някаква единна етническа общност, а различни „gentes” (народи) [1].

След 375 г. от н.е. огромна част от варварските племена на територията между Дунав и Дон, са наричани не само „варвари”, но и „хуни”.

Понятието „хуни” обединява съюзни племена, федерация от варвари, ръководени от един централизиран властови орган. В Европа цел на хунската агресия след 375 г. е Римската империя – източната и западната. В Предна Азия през 395 г. хуните нападат през Кавказ Персия.

Според историка от 5 в. Приск Панийски, хуните са били достатъчно силни и организирани за да завоюват едновременно Римските държави и Персия. Но те не го правят. Пак от Приск разбираме защо. Хунската власт се крепи начело на своя съюз от народи, благодарение на различните видове данъци, които получава, вследствие на военни атаки. Данъци са се взимали от откуп на пленени войници, от наложени налози след битки, а така също и по всички възможни начини. Например, най-главният западен военачалник Аеций, за да не допуска хунска агресия към западната Римска империя е измислил как да дава на Атила пари. Той издейства пред император Валентиниан висш военен чин за Атила, пише Приск, като освен заплата му са давани и средствата за поддържането на съответния гарнизон. Атила не е бил на служба при Аеций, но е получавал по този начин пари за мир.

И така, хуните са варвари, но онези хуни-варвари, които напуснат хунския съюз, вече не са хуни, т.е. в очите на Римския свят те си остават само варвари. Такива варвари в северна римска Африка след 429 г. са вандалите и аланите. Такива варвари след 455 г., отделили се от хунския съюз, са гепидите и остготите. Тоест, понятието „хуни-варвари” е относително понятие като обем. То несъмнено расте по обем след 375 г., когато различните варвари се включват към хуните-варвари и намалява по обем, особено след 455 г., когато редица варварски племена изоставят хунския съюз и имат собствена варварска политика спрямо Римския свят, каквато са нямали докато са били в хунския съюз.

След като хуните-варвари създават съюз на обща политика спрямо Рим към 375 г., единствено вестготите, които са извън този съюз, имат собствена варварска политика към Рим. След 429 г. такава имат и вандалите със своето кралство в северна Африка. След 455 г. списъка се увеличава. Обща черта на всички варвари извън хунския съюз, е трансформацията им към римския свят, където виждат своето пост-хунско бъдеще.

От друга страна, намаляване обема на хуните-варвари след 455 г. не води до изчезването им, а до трансформиране на хуните-варвари до ядрото от племена, които още след 375 г. са създали хунския съюз. Такива според Прокопий от 6 в., са утигурите и кутригурите.

Неслучайно учените условно датират като край на хуните 469 г., когато е убит край Дунав вторият син на Атила. Всъщност, в периода 469 до 484 г., когато византийския император Зенон вика в Тракия „така наречените българи” (Йоан Антиохийски), т.е. за един период от 15 г., римския свят няма проблем с хуни-варвари, а предимно с отделили се от този съюз варвари, като остготите и вандалите...

През тези 15 години, т.е. в периода 469 – 484 г., хуните-варвари имат източна военна политика, която не е в центъра на Римския свят, а в неговата периферия. Но понеже през 395 г. хуните-варвари, след като нападат през Кавказ на юг Персия, извършват и атака на източната граница на Византия, то сведенията какво правят хуните в източната периферия на римските интереси, където е Персия, също е предмет на интерес от летописците. Между тях Приск Панийски, Захарий Милетински, Йешу Стилит, Прокопий Кесарийски и т.н.

И така, до 484 г. някакви хуни нападат Персия, превземат я и убиват през същата 484 г. персийския цар Пероз. Очевидно през същата 484 г. Зенон кани българи в Тракия, като през 483 г. Пероз иска от Зенон пари, за да воюва срещу тия хуни, като го заплашва, че ако не се справи с тях, те пак ще нападнат Византия. Сироезичният летописец от източните части на Византия пише към 517 г. хроника, в която дава сведението, че хуните, които нападнали през 483 г. Персия, са пост-атилови хуни. Той твърди, че това са същите онези, които през 395 г. вече са нападали Персия и източните части на Византия.

„ В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, те са хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от споменът за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи.” (ІХ).

Заключение: Европоцентризмът при възприемането на хуните-варвари е в периода 375-469 години. Науката няма окончателен отговор какво става с онези хуни-варвари след 455 г., които остават в хунския съюз и в какво се трансформира този съюз, независимо от изворите, че ядрото на хунския съюз е от утигури и кутригури, които след края на този съюз са наричани и „българи”.

Науката има отговор, че варварите, които напускат хунския съюз, стават част от нова Европа [3] , която се „въздига върху отломките на Римската империя” (Кристофър Досън. Религия и възход на Западната култура, Лондон, 1950), но защо точно към 484 г. Зенон кани в Тракия „т.нар. българи” и свързано ли е това с факта, че пост-атилови хуни превземат Персия, и със страх пред Зенон да не атакуват Византия от изток след смъртта на Пероз, това са само реторични въпроси и не са предмет на науката.

Проблемът е, че хуните които превземат Персия през 484 г. не са проблем на европоцентризма.

Ретроградното звено на този европоцентризъм има теза от 20 в., че няма след 469 г. изобщо хуни-варвари. Те изчезват безследно, според догматичната историческа наука на 20 в.

Ето защо, през 20 в. се пренебрегват онези извори, които твърдят, че Персия през 484 г. е превзета от пост-атилови хуни.

Така, благодарение на криворазбран европоцентризъм, определени учени от 20 в. вменяват, че източните проблеми на Римския свят, където е границата с Персия, която е превзета през 484 г., не е въпрос на атака от същите онези пост-атилови хуни, които като „атилови варвари” представляват интерес за същата европейска историческа наука.

Най-слабото звено на европейската историческа наука за късната античност днес си остава темата: що и какво са хуните-ефталит! Дори хунолози от висок ранг като Хелфен (1973), прехвърлят тази тема на „съветските учени”. А хунолога Томпсън (1948) единствено възкликва, че Пероз явно е проклинал, че хората на Атила са напуснали централна Европа (?).

Неразработването на това научно звено от историците в Европа, е резултат от очебийния факт, че ако до 455 г. хуните-варвари имат общ център на политика спрямо Римския свят, тогава актуален е не само въпроса как след тази дата варварите, които напускат хунския съюз се трансформират към римския свят, но също така е актуален въпроса как и в какво се трансформират онези хуни-варвари, които остават докрая хуни, а не само до 469 г., след която година те безследно изчезнали, според определени европейски учени.



                 Литература:

   3.   Report: The European Science Foundation"s Programme on the Transformation of the Roman World
          www.readcube.com/articles/10.1111%2F14680254.00013#.VKzqi-JeL_U.facebook