През ХІV в. на сцената на православното богословие изгрява личността на Григорий Палама, който в спор с латински теолози разработва теорията на исихаското богопознание.

Палама дебатира различните видове светлина и енергия. Светлинно-енергийното преобразяване на Иисус Христос на планината Тавор, описано в евангелията, е повод Палама да покаже образеца на нетварната светлинна енергия, която обаче е била видима за Иисусовите ученици, придружили Го на Тавор. Те виждат също така и срещата на Преобразения в светлина Иисус с Мойсеи и Илия.

Опитът на учението на Св. Григорий Палама (ХІV в.) да дебатира различните светлини (тварна и нетварна) на Таворското преображение на Христос, показва че византийското богословие започва да се интересува от физическата разлика между емпирична енергия и божия енергия. Това е първата заявка, че в битието (космоса) има светлина, която е в невидимия спектър, но чрез Христос може да се експлицира така, че тя да е видима.

Тази видимост на нетварната божествена енергия от човешкото тварно същество е в основата на исихийното просветление, което Палама отстоява пред Варлаам по време на дебата им.

Този дебат най-ясно разкрива вече настъпилия и утвърдил се догматичен разрив между източно-православното богословие и латинско-томиската теология. Палама е предизвикван от опонента си да докаже как общуват тварно и нетварно. При това Варлаам очаква от Палама исихийното познание да бъде сведено до аристотеловите силогизми, които залягат в учението за божественото познание на Тома Аквински.

Речникът на Палама е вече неразбираем за латинските теолози, които след филиокве са пренебрегнали основите на православното богословие.

Много често без основание се твърди, че православното богословие не е теоретично, а догматично, свеждащо се до формули. Това не е съвсем вярно, тъй като зад всяка една православна догматична формула стои теоретична дискусия, понякога водена с векове.

Да вземем кападокийската реформа в понятията, с която се сложи край на арианската ерес през ІV в.

Арианството е ерес на онищностяването на божествената същност на Иисус Христос. Арий и неговите апологети спореха с Никейската формула за едино-същието на Отца и Сина, от чисто силогистични позиции. Няма как, съгласно Аристотеловата метафизика, оусия/същността да е едно и също с нетъждественото на себе си, то е подобно на същността. Така учеше Арий, с което понижаваше Иисус Христос от бог в богоподобен, при това в традициите на гръцката култура, където много извисени хора са „богоподобни“, напр. Ахил…

Василий Велики атакува именно силогистичното мислене на Арий и Евномий, според което всяка една същност е родово понятие, а единичното е единично не по същност, а по число. Василий Велики утвърди понятието „ипостас“ като равноправно на „същност“, т.е. ако до този момент на разликата между двете се гледаше от позицията: същност=общо, ипостас=единично; то след реформата на Василий Велики, разликата между същност и ипостас, не бе вече числовата им стойност, а се зароди едно ново понятие, което гледаше вече на ипостасната единичност от позицията на характер, персона, т.е. от позицията на една уникалност, която и днес семантично присъства в понятието за индивид.

Православното богословие въздигна Въплъщението, т.е. раждането на Иисус Христос, в ранг на уникалност, еднозначна на Сътворението на самото битие някога. В този смисъл, ипостасата на Син, чието свойство е „раждане“, няма как да не влияе и на общоприетото понятие за раждане при хората. Ето защо православието разглежда човешкото раждане като въ-ипостасяване към раждането на Иисус Христос.

Смисълът на въ-ипостасяването, е обратен на Въплъщаването на Бог в човек, а именно: човек, чрез възможностите които му дава раждането в този свят, да се стреми към божествената природа, така както бог се въплъти в човешка природа. Да, човек не може да се въплъти „втори път“, независимо от притчата на Иисус за раждането втори път, но в това е и смисъла: „второто раждане“ е от Духа.

Ето защо православието не прие филиокве. На пръв поглед спора е неясен: православната догма е, че Син се ражда от Отца и Свети Дух изхожда от Отца. Католиците прибавиха, освен че Син се ражда от Отца, че: Свети Дух изхожда не само от Отца, но и от Сина. 
            Тази католическа формула е "Филиокве"...

При католическата конструкция рухва учението на Василий Велики за ипостас. В латински няма дума „ипостас“, а "субстанцията" е нещо съвсем друго като понятие.

Смисълът на православната ипостасна догматика е, че Светата Троица е единосъща по същата православна логика, по която Отец и Син са единосъщи, т.е. общата същност на Троицата не прави от нея три различни същности, едва ако всяка една ипостас е представена само с едно свойство, понеже две свойства на една ипостас, вече не-е/не-са ипостас, а същност.

Ако Свети Дух изхожда от Отца и от Сина, тогава неговата ипостас е възможна, благодарение на две ипостаси и фактически изхождането е общо, т.е. вече не говорим за ипостас, а за същност, при която общото е спецификата й.

Отказът на Томиската теология от Василиевото теоретично понятие за "ипостас" и връщането на метафизиката от нивото на кападокийците отново при силогистиката на Аристотел, е нещо, което оказва влияние и на философията на Новото време след Декарт.

Засега православното богословие е единственото, което съхранява – разбира се, в догматични формули – мисловната съкровищница на учените на Изток от ІV до ХІV в.в. Друг е въпросът, че днес, за да влезеш в кладенеца на тази мъдрост, са необходими много повече усилия, отколкото да яхнеш коня на една модерна философска теория и да гледаш от високо на „скучното“ православие.

Да се върнем при Раждането на Иисус Христос и да си зададем въпроса, след като е важно за Бог да се въплъти в човек, важно ли е, че и аз – без да съм бог – съм въплътен в човешката природа?

Ще отговоря с цитат от моята книга „Битие и съдба“: „Не в друго, а точно в съдбовното бихме могли да открием как „сътворяване“ и „раждане“ битийстват в единосъщие, как произходното на битийстващото се захвърля чрез отредено време в произлизане на човешкото същество и как ние наричаме това произлизане единствено „раждане“, а онова, което не знаем тепърва предстои да намери своето питане в съдбовния въпрос: защо това се случи?“ (с. 9).

речник няма дума "битийстват".

КОМПОЗИРАТ,
АКО СЕ РАЗБИРА СЪЩНОСТТА НА ЕЗИКА,
РЕЧНИКЪТ Е ЗА ТЕЗИ КОИТО НЕ МОГАТ
ТВОРЕНЕТО И ЗА ТЕЗИ КОИТО МОГАТ

които го могат творенето е да не признават грешките си. А няма нищо по-лесно от това да кажеш "Сгреших!" Все пак пишещия пише за това, да бъде разбран още при самия прочит. А ако думите се композират така, както се композира музиката и текста на днешната пошла чалга... Е, да, но и за чалгата има слушатели.

а джавкане, драги кабулецо.

е трудно да отлича думата БИТУВАМ от БИТИЙСТВАМ. Освен, че в речниците "битувам" има чисто материално, прозаично обяснение. Вероятно това ОПРАВДАВА ползването на "(той)битийства", "(те)битийстват".