"Измежду известията за съществуването на клетва при езическите придунавски българи, както по време, така и по важност на първо място трябва да поставим известието в "отговорите на папа Николай І на въпроси на българите"", пише Златарски. Той посочва, че от 67-ми отговор на папата става ясно, че българите във въпросите си са написали, че тяхната езическа клетва е била произнасяна пред меч.




ПРОЧЕНИ ЦЯЛАТА СТАТИЯ ТУК:
bghistory-letopisec.blogspot.com/2014/11/1905.html

Васил Николов Златарски е български историк-медиевист, археолог и епиграф, останал като едно от най-големите имена на българската медиевистика със своята тритомна „История на българската държава през средните векове“.

Васил Златарски е роден в Търново през 1866 година като най-малък от четиримата синове на Никола Златарски (1823-1875).[1] Братята му са видни строители на следосвобожденска България - Александър Златарски е сред основателите на Сметната палата, проф. Георги Златарски е основоположник на геоложката наука в страната, а Стефан Златарски е офицер.

Завършва класическа гимназия (1887) и история в Университета в Санкт Петербург през 1891 г. Специализира в Берлин през 1893-1895 г. От 1 октомври 1895 г. е гимназиален учител в София и чете лекции във Висшето училище (днес Софийския университет). От 1897 до смъртта си преподава българска история в Софийския университет: редовен доцент (1897–1904), извънреден професор (1904–1906), редовен професор (1906–1935). През 1913–1914 и 1924–1925 е ректор на Университета.[2]

От 1900 Златарски е действителен член на Българското книжовно дружество (от 1911 преименувано на Българска академия на науките), секретар (1900–1921) и председател (1921–1926) на неговия Историко-филологически клон. От 1921 до смъртта си е заместник-председател на БАН. Член-кореспондент на Руската академия на науките в Санкт Петербург от 1911, дописен член на Чешката академия на науките в Прага (1925) и на Югославската (Южнославянската) академия в Загреб (1929). Почетен доктор на Харковския университет. Председател е на Българското историческо дружество 1911-1935 г. и член на други български и чужди общества.

Златарски е първият преподавател по история в Софийския университет, който се занимава със систематична научна дейност (Марин Дринов никога не преподава в родна България, а колегите на Златарски четат общи курсове лекции въз основа на вторична литература). Златарски е формиран като учен от научните си ръководители в Санкт Петербург В. И. Ламански (славянска филология) и В. Г. Василевски (византийска история). На много ранен етап си поставя задачата да изгради цялостен подробен преглед на българската политическа история през Средновековието. Поради тази причина той никога не публикува отделна монография, а подчинява огромната си изследователска работа на многотомната, останала недовършена, „История на българската държава през средните векове”. В хода на работата си публикува критични издания на няколко църковно-славянски текста и участва в теренни археологически проучвания в Плиска, Велики Преслав, Червен и другаде, резултат на което са и няколко обнародвани средновековни надписи. Приносът му към световната наука се състои в детайлния и критичен анализ на публикувани гръцки и латински извори, много от тях използвани преди него от Константин Иречек или Дринов. След него темите, свързани с политическата и културната история на средновековна България, се превръщат във важен дял от историята на византийската цивилизация.

Златарски търпеливо изгражда лични контакти с византолози и медиевисти от цяла Европа. Макар и тежко болен, през февруари 1934 г. той става председател на Организационния комитет на Четвъртия международен конгрес по византийски изследвания - най-значимият научен форум в областта на историческите науки, проведен в България през последното столетие (София, 9-15 септември 1934).

Писмата на византийския император Романа Лакапина до българския цар Симеон (1894)
Два известни български надписа от IX век / Сборник за народни умотворения, наука и книжнина 15 (1898), 131-144
(изд.) Исторія во кратцѣ о болгарскомъ народѣ славенскомъ. Сочинися и списася въ лето 1792 Спиридономъ Іеросхимонахомъ (1900)
Българска история. Лекции (1902)
Юрий Ив. Венелин и значението му за българите 1802-1902 (1902)
Студии по българска история (1903)
(изд.) Житїе и жизнь преподобнаго отца нашего Ѳеωдосїя иже в Тръновѣ постничьствовавшаго съписано светѣишимь патрїархωмь Кωнстантїна града кѵрь Калистωмь, Сборник на Министерството на народната просвета 20 (1904)
Имали ли са българите свое летоброене / Списание на Българската академия на науките 1 (1911), кн. 1, 1-92
Оценка за съчинението за хабилитация на д-р Ганчо Ценов. Предизвикано обнародване / Годишник на Софийския университет 7 (1911-2)
Договорът на княза Иванко, син Добротичев с генуезците 1387 (1911), (съвместно с Гаврил Кацаров)
Болгарское леточисление / Известия Отделения русскаго язка и словесности Императорской академии наук 17 (1912), кн. 2
История на българите от появата им в Европа до основаването на българското царство на Балканския полуостров, Годишник на Софийския университет. Историко-филологически факултет, 10-11, 1914, с. 1-112
Посланието на Цариградския патриарх Фотий до българския княз Борис в славянски превод - Български старини, V. София, 1917, 3-64
Vasil Slatarski, Geschichte der Bulgaren I: Von der Gründung des bulgarischen Reiches bis zur Türkenzeit (679-1396) / Bulgarische Bibliothek 5, Leipzig 1918
История на българската държава през Средните векове. Т.1 Първо българско царство. Ч.1 Епоха на хуно-българското надмощие (679-852), С. 1918, 3 изд. С. 1970, Ч.2 От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852-1018), С. 1927; 2 изд. С. 1971; Т. 2 България под Византийско владичество (1018-1187), С. 1934, С. 1972; Т.3 Второ българско царство. България при Асеновци (1187-1280), С. 1940, 2 изд. С. 1971-72
Тъй наречените ‘грамоти’ на Пинция и неговия син Плезо / Годишник на Софийския университет 15-16 (1919-20), 1-58
Нова политическа и социална история на България и Балканския полуостров (1921)
Известието на Ибрахим-ибн-Якуба за българите от 965 г. / Списание на Българската академия на науките 22 (1921), 67-87
Страници из старата културна история на българите / Сборник в чест и в памет на Луи Леже 1843-1923. София, 1925, 279-292.
Политическата роля на Софроний Врачански през Руско-турската война 1806-1812 (1925)
Образуване на българската народност / Българска историческа библиотека I (1928), № 1, 74-112
Една датирана приписка на гръцки от средата на XI век / Byzantinoslavica 1 (1929), кн. 2, 22-34
Един гръцки фалшификат, който се отнася към българската история / Byzantinoslavica 2 (1930), fasc. 2, 231-258
Политическото положение в Северна България през XI и XII век / Известия на Българското историческо дружество, 9 (1929), 1-50
Държавно-политическите идеи на цар Симеона / Летопис на Българската академия на науките XII (1928/ 1929). София, 1931, 194-207
Устройство Болгарии и положение болгарскаго народа в первое время после покорения их Василием II Болгаробойцею / Seminarium Kondakovianum 4 (1931), 49-68
Наместници-управители на България през царуването на Алексия I Комнин / Byzantinoslavica 4 (1932), кн. 1, 139-58; кн. 2, 371-98
Wer war Peter Deljan? / Annales Academiae Scientiarum Fennicae ser. B 27 (1932), 354-63
Георги Скилица и написаното от него житие на св. Ивана Рилски / Известия на Историческото дружество в София 13 (1933), 49-80
Потеклото на Петра и Асеня, водачите на въстанието в 1185 г. / Списание на Българската академия на науките 45 (1933), 7-48
Die Besiedlung der Balkanhalbinsel durch die Slaven / Revue internationale des études balkaniques 4 (1936), 358-75
Избрани съчинения в 4 тома Т.1 1972, Т. 2 1984

Васил Златарски е руски възпитаник и впоследствие влиятелен руски агент на влияние в България. Почти цялото му "творчество" може да се смята като част от хибридната война на Русия срещу България. Един от малкото български историци, които могат да бъдат наречени заслужено "рубладжии". Фамозния му брат генералът на руска служба Стефан Златарски е един от детронаторите на княз Александър Батенберг през 1886 година. Участието му в русофилския опит за преврат от 1887 година е покрито с пелена от тишина. Осъден е задочно на смърт от български съд за държавна измяна. Именно с рублите на фамозния си брат Васил Златарски е завършил следването си в Империята на злото.

Завършва класическа гимназия (1887) и история в Университета в Санкт Петербург през 1891 г. Специализира в Берлин през 1893-1895 г. От 1 октомври 1895 г. е гимназиален учител в София и чете лекции във Висшето училище (днес Софийския университет). От 1897 до смъртта си преподава българска история в Софийския университет: редовен доцент (1897–1904), извънреден професор (1904–1906), редовен професор (1906–1935). През 1913–1914 и 1924–1925 е ректор на Университета.[2]

От 1900 Златарски е действителен член на Българското книжовно дружество (от 1911 преименувано на Българска академия на науките), секретар (1900–1921) и председател (1921–1926) на неговия Историко-филологически клон. От 1921 до смъртта си е заместник-председател на БАН.

- Както брата Димитър - бе сляп русофил поради което, плю на офицерската си чест и БЪЛГАРСКИ ПАГОН, като участва в ... инициираният от Руската империя - заговор срещу княз Батенберг, вследствие на което той абдикира ... а България изпадна в политическа, конституционна и дипломатическа криза ... Такъв бе и брат му Васил ... който безпардонно преписа(плагиатства) от Иностранцев "хунската му теория", с което "доказа", че българите били хуни ... от което ... Ерго тюрки. И тъй като тюрките са пришълци по тези земи - Ерго българите са узурпатори на "изконно гръцки" територии. Изхождайки именно от теоретично-тюркските МУ разработки, плюс картите създадени по тези теории ... К. Венезелос след Първата световна война се позова ИМЕННО НА "ГОЛЕМИЯТ СПЕЦИАЛИСТ" Златарски(а на практика руски царски - ПЛЪХ, къртица - както наричат на професионален жаргон, такъв тип агенти !) и предяви претенции за български територии ... съобразно разработената от Гръцките шовинисти, начело с Ел. Венезелос, карта на Велика(Мегали) Гърчция(Еллас) - Молим, въпросната карта:http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/5/59/Greece_in_the_Treaty_of_S%C3%A8vres.jpg - По силата на същата, Гърция следваше да владее Тракия ... но не Беломорска, САМО ... а дори и тази, която е между Родопи и Балкана?

- Това стана вследствие акламираният от теб Милчев ... Васил Златарски ... и поради неговата "плъхска" същност на агент!!

- Милчев ... а ти какъв си?

По времето на Златарски руската хунология е изцяло в ръцете на една малка книжка на Иностранцев от 1900 г., в която е лансирано едно старо просвещенско мнение от ХVІІІ в., че европейските хуни са идентични със средноазиатските монглоиди Hsiong-nu, за които китайските историци дават сведения до І в. от н.е., когато тези „хсионг-ну” („хунну” на руски, пишат ги и „сюну”) от Жълтата река и Ордос са претопени от „хсионг-пи” („сянбийци” на руски).


Златарски се доверява на хипотезата на Иностранцев и прави това не защото разглежда критично неговата теория, а просто защото всичко, което знае за произхода на хуните, е от книжката на Иностранцев:



„Идентичността на китайските хун-ну с европейските хуни напоследък се приема от всички почти ориенталисти за несъмнена. Обаче по въпроса за етническия произход на хун-ну и хуните засега съществуват четири теории: монголска, турска (или тюркска), финска и славянска, от които, докато последната е съвсем изоставена като несъстоятелна, първите три по доказателствата и изводите на своите представители все още стоят на становището си. Но и при все това повечето изследователи-ориенталисти усвояват турската теория и градят своите изводи не толкова върху отделни факти, върху тълкуване на собствени имена, колкото върху общи съображения досежно историческия вървеж на събитията и групировката на племената. Затова тая теория е най-вече разпространена и може да се каже, че тя си е спечелила вече общо признание в историческата наука. За същността и значението, както и за доказателствата на всяка от споменатите теории вж. К. А. Иностранцев, Хун-ну и Гунны, Живая старина, Х (1900), стр. 353—386 и 525—564 и посочената там литература.”



Ето за това изследване става въпрос - Иностранцев К.А. Хун-ну и Гунны (библиографический обзор теорий о происхождении народа Хун-ну китайских летописей, о происхождении европейских гуннов и о взаимных отношениях этих двух народов); (начало) С.353-386.



Въпросът обаче не е в това, че Златарски се доверява на хунската хипотеза на Иностранцев, а във факта, че всъщност в Европа хунологията не е разработена като сериозна научна дисциплина въобще.



Ето защо не можем да съдим Златарски.



Това, което е предположил Иностранцев и което се е опитал да формира като концепсия през 1900 г., не е негово хрумване. Още от времето на Едуард Гибон (1737-1794) в европейската медиавистика се пише своеволно за такава връзка на Hsiong-nu и Huns, без да се разглежда критично проблема и без да се проучи по същество. Вследствие на което в модерните исторически книги масово съществуват безсъдържателни шаблони като „велико преселение на народите”, „хунските пълчища” и т.н.



Констатацията, че в Европа хунологията не се разработва като сериозна и обективна хуманитарна научна дисциплина, а за хуните се пишат общи фрази и за тях се повтарят едни и същи схеми още от времето на Гибон, е дадена през 1973 г. в монографията на американския професор Ото Менхен-Хелфен „Светът на хуните”, издадена посмъртно (Хелфен умира през 1969 г.) от издателството на Калифорнийския университет.

Пробивът в хунологията като наука за европейските хуни (да не се бъркат със средно-азиатските Hsiong-nu, които се изучават от сюнологията), бе направен от американски професор.

Otto J. Maenchen - Helfen. The World of the Huns: Studies in Their History and Culture. University of California Press, 1973
books.google.bg/books

хунски котел


Урартски котел



Относно произходът на европейските хуни, Хелфен отрича още от 1945 г. руската хипотеза на Иностранцев, заради което е атакуван през 1960 г. от Л.Н.Гумильов, който за да го опровергае разработи една модификация на хипотезата на Иностранцев, според която само един конен отряд Hsiong-nu (хунну) бил дошъл на Волга през ІІ в. от н.е. и те си взели местни жени и създали народа „гуны” (Huns) до ІV в.





Когато човек чете произведението на Гумильов остава с лошия привкус, че за него е по-важно да съхрани теорията на Иностранцев, отколкото да е обективен. Явно Л.Н.Гумильов е гледал на приемствеността между хунну и гуны като на защита на собствената си концепсия за евразийството и предвид на разцвета на евразийството в Русия в края на ХХ в. и в началото на ХХІ в., трудно може да допуснем, че противоположните научните доводи (археологът С. Миняев отрича сюну, т.е. хунну, да са мигрирали на Волга, дори и като един конен отряд) ще преборят конюктурните в руската историческа наука днес.



На запад хипотезата за приемственост на далечните Hsiong-nu с европейските Huns вече не се поддържа, предвид на критичният анализ и на фундаменталните разработки от 1945 г. на Хелфън и още през 1948 г. Томпсън в монографията си за хуните отхвърля, че европейските хуни имат нещо общо с хсионг-ну от Ордос и Жълтата река в Китай.



В общи линии обаче един български учен, който е изправен пред задачата да потърси отговор за произходът на българите, днес е в не по-малко деликатно положение, от това на Златарски през 1918 г...

Каква е връзката между българи и хуни, това е посланието на Златарски, което трябва да бъде върнато на „дневен ред” при историческите анализи за ранните българите и да бъде критически преосмислено в посока на един обективен хуно-български синтез.