На 7 февруари 1676 г. в малоазийският гр. Себастия се ражда арменският книжовник Манук Себастаци, който остава известен в историята с духовното си име Мхитар. Той е създател в Италия на арменска католическа конгрегация, на която папата през 1717 г. дава на разположение о. Свети Лазар, намиращ се близо до Венеция.

          Мхитаристите откриват и издават в топография си почти всички арменски летописи на Агатангелос, Тавстос Бузанд, Мовсес Хоренаци, Елише и т.н.

         В конгрегацията разполагат и с различни копия от една „Арменска география“ от края на VІІ в. от н.е., която е най-добрата компилация на „Географията“ от ІІ в. от н.е. на Птолемей. Арменският вариант е по-пълен като описание на страните, дори от запазеният съкратен конспект на самият Птолемей и е по-подробен текст, от хронографията на Папа Александрийски.

     През 1843 г. мхитаристите издават всички копия на Арменската география, за да се получи прегледна яснота за вариантите. Малко преди 1881 г. отец Сукри, член на конгрегацията, открива в библиотеката на мхитаристите във Венеция още един списък на „Арменската география“, който е определено по-различен от останалите. Той е почти два пъти по-голям от вече публикуваните през 1843 г. варианти, освен това в него се дават над 300 нови имена на местности в Предкавказието, Задкавказието и Предна Азия, които липсват в гръцките източници.

Текста на Ашхарацуйц (Աշխարհացույցе) e издаден през 1881 г. във Венеция.

В него има сведения за Кубрат, Аспарух и няколко български имена, като „Купи-Булгар, Дучи-Булгар, Woghchondor  и Чдар-Болкар”.

Късна приписка е допълнила, че Птолемей не познава българи. Авторът на „приписката“ е прав.

При Птолемей имаме следния текст: „А”: „Птоломей нарича този остров Грав. Ръкавите на р. Атл (чети: Волга) след острова отново се съединяват и се вливат в Каспийско море, което отделя Сарматия от Скития. Западно от реката, казва Птоломей, живеят Адон (Udon), Алаидон (Olondae), Сондас (Isondae) и Геруа (Gerrus), едноименни на реки, течащи из Кавказ до пределите на Албания.”

Този текст служи като образец на арменския от VІІ в. за българите. В Арменската география (Ашхарацуйц) e видно, че за българите се пише чрез шаблона, по който Птолемей пише за Предкавказието.

„В”: „Купи-Булгар, Дучи-Булкар, Огхондор-Блкар, пришълци, и Чдар-Болкар”... ”се именуват по названието на реки”.

         Западно от устието на Волга, според Птолемей, както пише арменският географ, били народите „Адон”, „Алаидон”, „Сондас” и „Геруа”. Тоест, тук са упоменати народите „аудан“ (ути), „сондас“ („синдите“ около Азовско море) и „геруа“.

          Как така тези народи от ІІ в. от н.е., през VІІ в. са вече българи?

          Земите на север от Урарту, т.е. дн. Северна Армения и южна Грузия, са земите на държавата Гамирая (Иванчик, 1993). Между Гамирая и Урарту е съществувала област, именувана в асирийските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”. Когато през 714 г. пр.н.е. кимерийците атакуват Урарту, между двете държави е била тази област.

 През VІ в. пр.н.е. кимерийците загубват своята хегемония в Мала Азия и Предния изток. Предвид на упоменатите топоними и хидроними от Херодот през V в. пр.н.е. в Приазовието, като гр. Кимерий, Кимерийски боспор и т.н., можем да допуснем, че те са обърнали поглед на север от Кавказ, т.е. точно към скитските земи.

Значението на самоназванието на кимерийците, т.е. *gam-ir(а), което И.М.Дяконов тълкува чрез ирански като „преден, подвижен отряд“, Иванчик допълва, като обръща внимание, че такъв „преден отряд без обоз и жени“ трябва да включва корена „bal“, ако се вземе предвид скитския език. Превода на „конен отряд“ на скитски e засвидетелствуван в ономастиката  (οὐαδτόβαλος) като „бал“ (А. Иванчик), освен това е съхранен и в осетинския, като „балц“.

Следователно термина „балгар” вероятно е съставен от „бал” (скитско-осетинската дума за участници във военни походи) и от „гар” („Gu/Qu-ri-a-ni-a”), както е известна земята на север от Урарту по асирийските и урартските клинописи. Това се потвърждава и от сведението на Птолемей от ІІ в. от н.е. за наличието на "Геруа" на север от Кавказ.

 

 

Какво правят ути (аудан) на север от Кавказ още през ІІ в. от н.е.? И.М.Дяконов и С.А.Старостин в свое изследване (starling.rinet.ru/Texts/hururt.pdf) упоменават на стр. 166, че „названието Уди е получено като рефлекс от Quti“. Още от VІІ в. пр.н.е., както става ясно от асирийските клинописи, кутий са под властта на кимерийския цар Дугдам.

Що се отнася до синдите около Меотида, учени като Артамонов са убедени, че те са кимерийци.

И така, между ІІ в. от н.е. и VІІ в. от н.е. скитите са нарекли кимерийците на север от Кавказ с името οὐαδτόβαλος, т.е. „бал от Геруа“ („Gu/Qu-ri-a-ni-a”). Балгари.

 

 Тоест, с едно име, чието значение на скитски е същото като иранското значение на *gam-ir(а).

През годините са правени много опити за изясняване на произхода на името „българи“. Цялата литература по въпроса добросъвестно е събрана от Христо Тодоров-Бемберски в неговата книга „Името българи – история и същност“.

Напоследък се появиха и „екзотични“ опити за тълкуване, или по-скоро за изфабрикуване, че името „българи“ има нещо общо с името на древните пеласги и с някакъв пълководец от армията на Ал. Македонски, чието име „Балакр“, е съобщено през ІІ в. от Ариан.
Досега все още не е правен опит да се потърси значението на името „българи“, във връзка с името на древните кимерийци, независимо, че в нашата възрожденска историческа книжнина и в световната историческа литература има много данни, че старото име на българите е „гимери и кимери“.
Повече по въпроса тук: letopisec.blog.bg/history/2014/06/04/kimeriici-i-bylgari.1270496

През 1991 г. в София пристига един от най-добрите световни кимеролози Асколд Иванчик, който изнася пред своите колеги доклад точно за етнонимът „кимерийци“ (Иванчик А. И. Об этнониме „киммерийцы“ //Acta Associationis Internationalis. Terra Antigua Balcanica VІ, Sofia, 1991).
Така българските учени научават, че значението на самоназванието на кимерийците, т.е. *gam-ir(а), което И.М.Дяконов тълкува чрез ирански като „преден, подвижен отряд“, Иванчик допълва, като обръща внимание, че такъв „преден отряд без обоз и жени“ трябва да включва корена „bal“, ако се вземе предвид скитския език. Превода на „конен отряд“ на скитски e засвидетелствуван в ономастиката (οὐαδτόβαλος) като „бал“ (А. Иванчик), освен това е съхранен и в осетинския, като „балц“.
Сиреч, още от 1991 г. се знае много ясно, че същите *gam-ir(а), известни в VІІІ/VІІ в. пр.н.е. чрез асирийските клинописи, на иранският диалект на онези скити, които са преобладавали на територията на по-късните осетинци, са известни като „бал“, просто защото „балц“ на осетински е „преден подвижен отряд, без обоз и жени“.
Скитският език (или езици) е обобщаващо понятие за иранските езици и диалекти, разпространени на огромна територия в Източна Европа, Западен Сибир и Средна Азия между VІІІ век пр. Хр. и V век сл. Хр.
С излизането през 1993 г. в Швейцария на монографията на Иванчик за кимерийците, учените промениха много от старите си представи за този древен, исторически народ. Вече е общоприето, че кимерийската родина е била на територията на дн. Северна Армения и южна Грузия. Тоест, сведението на Херодот, че кимерийците са живели първоначално на Крим и че са подгонени от скитите на юг през Кавказ, се оказа просто една „скитска легенда“, на фона на асирийските клинописи.

Що се отнася до произхода на етнонима „българи“, за нас е видно, че значението на самоназванието на кимерийците (*gam-ir(а)), е съхранено в скитския език и дори можем условно да посочим откога скитите наричат „*gam-ir(а)“ с името „bal“.
Земите на север от Урарту, т.е. дн. Северна Армения и южна Грузия, са земите на държавата Гамирая (Иванчик, 1993). Между Гамирая и Урарту е съществувала област, именувана в асирийските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”. Когато през 714 г. пр.н.е. кимерийците атакуват Урарту, между двете държави е била тази област.
През VІ в. пр.н.е. кимерийците загубват своята хегемония в Мала Азия и Предния изток. Предвид на упоменатите топоними и хидроними от Херодот през V в. пр.н.е. в Приазовието, като гр. Кимерий, Кимерийски боспор и т.н., можем да допуснем, че те са обърнали поглед на север от Кавказ, т.е. точно към скитските земи.
Следователно термина „балгар” вероятно е съставен от „бал” (скитско-осетинската дума за участници във военни походи) и от „гар” („Gu/Qu-ri-a-ni-a”), както е известна земята на север от Урарту по асирийските и урартските клинописи…

Това се потвърждава и от сведението на Птолемей от ІІ в. от н.е. за наличието на "Гоар" на север от Кавказ.
С други думи, ако нашите учени бяха повярвали на Г.С.Раковски, който през 1856 г. в Белград получава ръкопис от Атон, донесен му от Хаджи Найден Книгопродавец, трябвало е да констатират, че в нашата възрожденска наука още през 1865 г., с излизането в Букурещ на книгата „Българска старина“, е посочено, че „преди българите се зваха гимери и кимери“ (с. 200).

А не е ли по-логично кутригурите и утигурите да са два клона - младши и старши и това да е отразено в името, също и за кути и ути ? Не разбрах също според теб племената ли носят името на реките или обратното. В крайна сметка българите може да са заели местата си край Азов и Кубан след мисията на Птоломей. Още повече че той е починал окооло 170 г )

във нахския език "гара" означава род, поколение . Освен това "бал" има различни значения в нахо-дагестанските езици , едно от които е хребет. Словосъчетания могат да се намерят много. Въпросът какъв е оригиналния звук в корена бул, бол, бъл, бал - гар също не е маловажен.
Аз продължавам да си харесвам идеята, че името българин идва от тотемно животно и то Вълк, а също и име на прародител.
Иначе звукоподобни изрази - бол.))))

утигури и кутригури са кимерийци????