Църковната късно-антична историческа литература има преди всичко за задача да разкрие сложните пътища на съборното християнско учение и да разкаже как се е случила догматичната история. В нея светската история и факти имат второстепенен характер.

Ако за езическият свят времевите цикли са се символизирали от олимпиадите, за християнският свят това са били Вселенските събори, тъй като те дават представата за божествения ойкумен. Основният комуникативен език тогава е бил библейският език, той е зареждал представата за ойкумена, чрез формулите си. Светската история и факти, за църковните писатели, са също част от божественият промисъл.

Греховното в  „римският свят” още в „Откровението“ на  Йоан Богослов е обрисувано с образи от Старият завет, алюзията към „блудницата Вавилон“ и т.н. За варварите в християнският свят също са в ход квалификации от Вехтият завет, като „Гог и Магог“ и т.н.

Тук ще се съсредоточим специално върху това как се формира представата върху варварите като „Бич Божии“! Една негативна „ипостасност“  на божественото, с която То наказва християнския свят, заради грехове и ереси.

През 324 г. Константин І (325-337) нарежда да започнат строителни работи по възстановяването на гр. Византион на Тракийският босфор. На 11 май 330 г. новият Рим е осветен като християнска столица. Четиридесет години по-късно римският свят е потресен от хуните, чието ядро са българите и които превземат цяла Скития и вече са на източната граница на римската провинция Панония.

Първата хуно-българска вълна в Европа ощетява най-много готите, които навлизат към 375 г. в Панония и Мизия като огромна маса  от бежанци. Но също така и много други племена, като сармати (Амвросий Медиолански),  лангобарди (Павел Дякон) и т.н.

Двадесет години по-късно, през 395 г., хуно-българите вече са и на персийската граница на Византия. Римският свят попада сякаш в шепите на хунската империя, с дясната си ръка хуните са  в източна Панония, а с лявата си ръка са при горен Ефрат и Тигър.

През 408 г. Йероним, преводача на библията на латински, живее в Йерусалим и от духовната висота на божия град гледа на римският свят с тревога. През юни 408 г. той написва знаменателните думи, че заради хуните „днес голяма част от Римският свят напомня на древна Юдея”.

Църковните писатели не приличат на днешните историци, за тях историята – както казахме - е божи промисъл, а библейският език и теологичният речник са основното средство за възприятието на ойкумена (света, вселената). Ойкуменът е част от Божията воля! И Йероним пръв задава въпроса каква е ролята на хуните в Божия промисъл?

Преди това, през 404 г. в гр. Едеса (близо до горен Тигър) свещеник Абсамий, племенник на Ефрем Сирин, пише омилий за хунското нападение в земите на старият Осроен през 395 г. Въпросите на Абсамий тревожно питат Бог защо е допуснал първият християнски град Едеса (градът на цар Абгар) да пострада от хуните?

През 408 г. в Йерусалим Йероним решава да даде теологичен отговор за ролята на хуните, като част от Господната воля в историята.  Именно Йероним формулира доктрината за... бичът Божий. Йероним сравнява хуните с ролята на асирийците и халдеите по времето на стара Юдея. Господ, според него, е изпращал последните срещу израилтяните, заради неверието на божия народ. Хуните днес изпълняват същата Господна воля срещу римският свят, който страда от неверие и ереси.

Несторий, набеден че е еретик, също обвинява от заточение в Египет (431-451) колегите си, че страдат от хуните, защото са пренебрегнали правото учение и вървят след Евтихий. Неговият трактат на сирийски е издаден чак през 1910 г., той е под псевдонима Ираклид Дамаский и е известен като „Трактатът на Ираклид”.

Клерикалната  семантиката на късно-античната формула „Бич Божий“, е създадена изключително заради хуно-българите и техният владетел Атила. В превод тя означава: Бог изпраща хуните срещу нас, заради ересите. Изглежда, най-точно е формулирана  от Исидор Севилски през VІ в.: „Те (хуните) бяха гнева Господен. Толкова често, колкото Неговото възмущение нарастваше против вярващите, Той ги наказваше с хуните и така ги очистваше чрез страдания, за да отхвърлят вярващите съблазните на този свят и неговите грехове, и да имат прав път до небесното царство” (Historia Gothorum, 29).

Следователно, късно-античната представа за хуните-варвари като „гняв Господен” си остава безсъдържателна до момента, в който значимостта на теологичната формула за „бичът Божий” не се съпостави със значимостта на догматичните формули за вярата на Вселенските събори, които са побеждавали причините за неверието и оттук искрено са вярвали, че спират триумфа на ересите, заради които Бог наказва вярващите чрез хуните.

Всичко това ни помага да разберем как църковната  писателска образност е нещо повече от съвременните метафори. Образът на хуните днес е тотално изкривен, на преден план е изведен готският фактор в територията на двете римски империи, а  фундаменталната роля на хуните в Европа през ІV и V в., е потисната и дори отречена в просвещенско-модерната историческа наука. Църковната формула „Бич Божий“ се възприема само като метафора, без историческа значимост, което е неправилно.

В църковните истории и хрониките светските факти за готите през ІV в. и V в. са действително повече от тези за хуните, но при дешифрирането на късно-античният Европейски свят, просвещенско-модерната историческа наука вече не интерпретира библейските клерикални образи, за да реконструира действителната историческа картина по онова време, а използва само голи факти.