След ІХ в. васалните българи в Хазарският каганат преместват своя административен център от Приазовието на север, при реките Волга и Кама, вследствие на което р. Атил, чието птоломеевско име от ІІ в. е р. Ра, получава името си Болга. Гръцизираната форма става всеобща в Киевска Рус по-късно: Волга.
   Докато дунавските българи запазват своя матерен индоевропейски кимерийски език, обогатил значително лексиката на балто-славянските езици, волжките българи след ІХ в. са отюречени и постепенно, както пише поета от ІХ в. Микаил Бащу, хонският език (разбирай: кимерийския), е асимилиран.

След посолството на Арабския халифат през 921 г. в гр. Болгар на Волга и Кама, волжките българи приемат арабицата като писмо. Волжко-български исторически ръкописи, писани на арабица след Х в. и до днес се съхраняват в тайните сейфове на руските архиви, но никой няма достъп до тях. Изобщо тюркоезичната историческа средновековна литература, която се съхранява в Санкт-Петербургския филиал на Института по изтоковедение на Руската академия на науките (ИВ на РАН), никога не е била легализирана, за да се ползва от изследователите.

         Едва през 1962 година във фондовете с ръкописи е позволено на трима учени да каталогизират тюркоезичните текстове с историческо съдържание. Техните имена са Л. В. Димитриева, А. М. Мугинов и С. Н. Муратов. Те работят под редакцията на А. Н. Кононов. Това библиофилско описание е предприето от тогавашния предходник на ИВ на РАН, т. е. от Институтът на народите на Азия към Академията на науките на СССР. Едва през 1963 година ръкописите са заведени по правилата на библиографията и им е даден шифър. През 1965 година в тираж от 1150 бройки е издадено „Описание тюркских рукописей института народов Азии, т. І, История”, в издателство „Наука”. Срещу всеки шифър е направено кратко описание какво съдържа ръкописа, но тази деликатна дейност се е извършвала под „наблюдението” (с. 6) на някакво загадъчно „Методическо бюро” (с. 6), което не е нищо друго, освен специална цензура.


www.orientalstudies.ru/rus/images/pdf/c_dmitrieva_co_1963.pdf

         Още на втора страница добросъвестните библиографи уточняват, че ръкописите пред тях са огромен брой „съчинения, писани на турски, узбекски, уйгурски, татарски (разбирай „български” - б. м.), азърбайджански и туркменски езици”. Те твърдят, че текстовете са писани с „арабско писмо” (с. 3). Освен това, „историческите съчинения по време на написването обхващат период от Х до началото на ХХ в.” (с. 6).

         Оказва се, че от общо двадесет ръкописа, засягащи историята на Волжка България, седемнадесет не са били заведени и са нямали сигнатура до 1963 година.

         Трите текста, които единствено са били заведени до 1963 г., са от колекциите на Дал, Савелев и един от неизвестна колекция.

         Библиографите твърдят, че деветнадесет исторически ръкописа (от 20 описателни номера: 36 - 55), засягат историята на Волжка България и са съставени (или преписани) през ХVІ век (с. 247).

         Досега се знаеше, че средновековни волжко-български ръкописи са били преписвани през 1680 г. (ХVІІ век) от секретаря на Сеид Джагфар, чието име е Бахши Иман. Оказва се, че един век по-рано се е правило същото на територията на Казанското ханство.

         Ръкописите, които са нямали сигнатура преди 1963 г. и едва тогава им е даден за първи път шифър, са (първо пишем номера по описанието от 1963 г., а след това даденият шифър); 37 (1232); 39 (2578); 40 (2598); 42 (3981); 43 (2564); 44 (2637); 45 (3447 - ІІІ); 46 (3492 - І); 47 (2548); 48 (2597); 49 (4310); 50 (2670); 51 (3447 - І); 52 (2624); 53 (1034); 54 (2623); 55 (2515).

         Онези три, които са били заведени, са: 36 (нов шифър 749); 38 (н. ш. 751) и 41 (н. ш. 750).

        Общият брой е 20! Описателните номера са 36 - 55. Всички те, според библиографите, засягат историята на Волжка България.

          Ръкопис под № 56 има шифър 3492 - І. В горната група (36 - 55) ръкопис с номер 46 (3492 - ІІ) съвпада с 56, което означава, че авторът е един и същ.

         И действително № 56 е известната в Казан (от 1870 г.) книга на Шараф ад - дин ибн Хасан ад - дин ал - Булгари (така е изписан на оригинала на арабски, въпреки че този автор сега в Татарстан не го наричат ал - Булгари, а ал - Муслими - б. м.) „Рисала - и таварих - и Булгарийа”.

Явно № 46 е дубликат на № 56 и понеже № 56 (горната книга) е издадена в гр. Казан през 1780 г., може би № 46 са чернови на ал - Булгари.

 

         Оттук обаче започва „теорията на конспирацията”, ако мога така да кажа.

 

         Всички описани ръкописи (36 - 55), в нарочният раздел „Автор”, са поставени под името на „ал - Булгари”, без да става ясно този човек от ХІХ в. ли са имали предвид библиографите или множество автори (преписвачи и компилатори) волжки българи, които масово са слагали низбата „ал-Булгари”, за да демонстрират народностното си самосъзнание?

       Болшинството от ръкописите (36 - 55) са постъпили в съветските архиви през 1938, 1939 и 1940 години, вследствие сталиновата заповед всички староръкописни книги на арабица да бъдат иззети от собствениците и библиотеките от НКВД (КГБ). Онези, които ги укриват, ги е заплашвала каторга или разстрел.

          При описът на ръкописи 36 - 55, извършен през 1963 г., се оказва, че по-голямата част от сбирката е от личната колекция на Вахидов. За библиографите не е било никак трудно да го разберат, понеже Вахидов е имал овален печат с текст „С. Вахиди катепханасе” (Библиотека С. Г. Вахидов).

         В началото на издадената през 1965 г. книга „Описание тюркских рукописей Института народов Азии, т. І, История” може да бъде прочетена официалната версия как от 1818 г., с учредяване на Азиатския музей, са се попълвали архивите на Русия и СССР с източни ръкописни колекции. Идват ръкописи отвсякъде. Братът на Жан-Жак Русо, Ж. Л. Русо, дарява на два пъти ръкописи на просветената императрица Екатерина Велика. Изреждат се имена на бележити колекционери като Дал, Френ и т. н. Посочено е, че през 1934 г. се състояла  „Археографическа експедиция”  на АН на СССР. Като дарител по това време е посочен и С. Г. Вахидов.

         Има данни, че Вахидов действително през 1934 година е извършил дарение, но не на средновековни ръкописи, а на фолклорни материали, които е събирал.

         Основните ръкописи, които е притежавал Вахидов, не са дарени от него, а са му конфискувани през 1938 година от КГБ, а самият той е арестуван. След това не се знае нищо за него, нито къде и кога е убит от съветските комисари.

         Присвоените ръкописи от Вахидов, КГБ (тогава НКВД) регистрира като колекции на три подставени личности. Съобщава се, че единият доставил и дарил ръкописи от Татария, другият - от Средна Азия, а третият - от Башкирия (с. 4, в Описът от 1965 г.).

        Или КГБ няма въображение, или пък това е някакъв чекиски код, но и трите личности са с фамилии, които започват с буквата „З”: Забиров, Зарифов, Зарипов...

          На стр. 4 в книгата от 1965 г. четем за дарени колекции „от 1939 г. на В. А. Забиров, от Татария; от 1940 г. на М. З. Зарифов, от Средна Азия; от 1940 г. на Х. М. Зарипов, от Башкирия”.

            Получава се следният каламбур:

      В предисловието се съобщава официалната държавна версия кои са колекционери на източни ръкописи и сред големите, заслужили учени, са съобщени също трите „З”. След това обаче, когато започва практическият процес на описване през 1962 г. и 1963 г., се оказва, че такива колекционери няма. В специален раздел „Указател”, библиографите посочват собствениците на описваните от тях ръкописи и от кои колекции са. Трите „З” не са сред „неизвестни колекции”, те са известни, според държавната съветска версия колекционери от 1939 г. и 1940 г. Ала колекциите носят знак (печат, автограф) на колекционера, и там ги няма трите „З”.

Тоест, в казионната съветска историята колекционерите ги има, а когато трябва да се види на практика кои ръкописи са колекционирали, ги няма. В разделът „Указател на колекционерите” (с. 252), ги няма…

          Ще рече, това са явно подставени псевдо-колекционери, които трябва да прикрият, че повечето ръкописи (с номера от 36 до 55) от Татария и Башкирия, са на Вахидов и са му били конфискувани от КГБ, а онези, които не са на Вахидов, са на други жертви, които са имали доблестта, въпреки заповедта на Сталин от 1938 г., да съхраняват исторически книги на арабско писмо през 1939 г. и през 1940 г. от тези два региона.

       Трите „З” и досега са част от руските колекционери на източни ръкописи.

      Наскоро О. Ф. Акимушкин направи доклад как се е формирал Санкт-Петербургския филиал от „мюсюлмански ръкописи” (вече не са „исторически”) на ИВ на РАН: К истории формирования фонда мусульманских рукописей
www.orientalstudies.ru/rus/index.php

       В докладът му Х. М. Зарипов е отъждествен с М. З. Зарифов. Вече са едно лице!

           Акимушкин изписва този „колекционер” така: „Зарифов (Зарипов) М. З.”. А третото „З”, т. е. В. А. Забиров, който според описвачите от 1963 г. дарил през 1939 г. колекцията си, според Акимушкин е починал през 1938 година (?).

          Ако той е бил сътрудник на Институтът по изтоковедение на Академията на науките на СССР, нима е държал до смъртта си ръкописи вкъщи, че те чак през 1939 г. са предадени в архива?

      Вахидов, според Акимушкин, дарил през 1934 г. - 362 ръкописа. През 1934 г. се състояла и т. нар. „Археографическа експедиция” (?), в която, според Акимушкин, участвали В. А. Забиров и С. Г. Вахидов. Излиза, че В. А. Забиров не е дал в съветските архиви нищо до смъртта си, а същевременно „Археографическата експедиция”, според данните които ползва Акимушкин, донесла „1564 ръкописа” от Татария и Башкирия.

ru.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D1%85%D0%B8%D0%B4%D0%BE%D0%B2,_%D0%A1%D0%B0%D0%B9%D0%B8%D0%B4_%D0%93%D0%B0%D0%B1%D0%B4%D1%83%D0%BB%D1%8C%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87

 

         Кой ги е донесъл? КГБ ли? И кога ще се запознаем с тези ръкописи?

През 1938 година Сталин решава в целия СССР да има само един алфабет, кирилицата. Любимата латиница на Луначарски е изгонена от пролетарската държава. На арабската азбука е отредена същата трагична съдба. Разпоредено е да бъдат конфискувани всички старопечатни книги от архиви и библиотеки, а граждани на СССР, които имат в дома си стари ръкописни книги, са длъжни да ги предадат на властите.

Най-вероятно да я подмине
Добре, да речем, че Путин разреши
Дори за Именникът има съмнения ,че е фалшифициран, с цел приобщаване на волжките българи към формиращата се руска нация.
Опровергано е, но съмнението остава.
Няма ли да попадне в ролята на фалшификатор Путин, при положение, че разреши даването им, в зависимост от тълкуванието на тези документи, ако са запазени? По-скоро, че е поръчал фалшифицирането.
От друга страна, пък ако не ги дава , падат съмнения, че крие нещо много важно и компрометиращо
Има и трета-Минали са повече от 70 години, хартията е чувствителна към влага, температура, те самите са били на предела на съществуването си.Едва ли в Сталиново време са били поставени в идеалните условия Много е вероятно в по-голямата си част да са унищожени, нямам предвид умишленото.
Фалшифицирането е коментирано по-горе

както и към проф. Дина Станишева, и към учителя й проф. Самуил Борисович Бернщейн - идеологът на "МакедонскиОТ ЙеЯзик"

„Майката на Станишев била гонена заради македонския език!“, съобщава в гръмко заглавие македонският вестник „Нова Македония“ през 2009 г.

От изключителна важност е да отбележа датата, на която излиза материалът за Дина Станишева в най-стария всекидневник в югозападната ни съседка- 31 юли 2008 година, четвъртък.

В материала се цитира интервю с майката на нашия "ПЕС"дераст Станишев пред българския всекидневник „Класа“:

- Аз пожертвах една част от живота си и е ясно, че тя е унищожена от тази история. Всичко остава по старому...Това е минало през живота на петима души, които са били унищожени чрез тази история, с която се казва, че някой не е патриот, защото признава македонския език. Ето, сега македонският език е признат,
казва Дина Станишева.

„Нова Македония“ пише, че тя е професор по славистика, по произход е рускиня, докато бащата на Станишев- Димитър, е роден в Македония.

„Димитър Станишев е роден в село Щука, Струмишко, където семейството му се е преселило от кукушкото село Моравци. По-късно той става висш функционер в Българската комунистическа партия и достига до позицията секретар на Централния комитет. През 1979 година Станишева се оказва в групата от няколко работещи в Българската академия на науките, които били преместени от работните си места от страна на българския диктатор Тодор Живков заради предателство към нацията.“, пише „Нова Македония“.

Дотук добре, но справка в архива ни показа, че цитираното интервю на Станишева (от което е взета и „новината“ на „Нова Македония“) е публикувано във вестник „Класа“ на 17 януари 2008.

Изказването на проф. Станишева е по повод награждаването й с почетен знак от БАН на 16 януари 2008.

Повтарям, всичко това се е случило и е отразено в българската преса през януари 2008 година.

Пропуснахте най-важното: съзнателното укриване на тези летописи. Те през 1963 г. са били в идеално състояние, имат си вече сигнатури. Още от 1818 г. Екатерина Велика събира документи за своя Азиатска библиотека. Направо съм стреснат от Вашите размисли, г-н д-р инж. Симеонов. Как така ИВ на РАН съдържа и съхранява фалшификати, то бива да се критикува Русия, ама чак дотам ли? Вие не бъркайте все пак Москва със Скопие по отношение на първоизточниците. Дори Сталин не ги е унищожавал, просто са под ключ...

3. fascindoo - "Блажениий ся верующиите",

Не сме свидетели как са съхранявани книгите на възраст столетия
Една книга, в библиотека например, неподложена на екстремни условия-влажност, смени на температури има живот около 500 години
Египетските папируси са оцелели, защото климатът е много сух, а и те се различават от хартията.А при нас климатът не е такъв
Не знам Путин дали изобщо знае за ръкописите, все пак има филтър, не всичко му се поднася, но я ми кажи от какви патриотични съобръжения Петър Стоянов върна Паисиевата история
Що за криворазбран морал?
Тя по начало е наша. Като не могат монасите да се усетят да я дадат на нашата патриаршия, нормално е да се вземе
В същото време обвиняваме Путин
А какви книги има в Атон. Сигурно не всичко е унищожено. Тях защо не ги искаме
Писмеността в България, има и златен век, е на много по-високо ниво от тази във Волхка
Респективно и информацията от нея ще е на по-високо ниво!
Защо се отклонява вниманието в обратна посока
Информацията е в Атон, от Волжка България могат да дойдат красиви приказки, какъвто е и арабския стил, приет от братята ни там

Ако мислиш, че съм се заровил в историческите книги - нито имам време, нито възможност
Баща ми като студент е прекарал едно лята в библиотеката на Рилския манастир. Имаше енциклопедични знания. Като дете ми е разправял с часове и аз съм попил всичко.
И това е от Рилския манастир
А от Атон?!

Ако Путин не знае, ние затова пишем материала, за да научи. А той е интелигентен човек или поне има възможност да направи нещо добро и да подобри имиджа си. В негова полза е да се вслуша немедлено! Що се отнася до Атон, там библиотеката в Зографския манастир може да се ползва, както е и била ползвана. "История славянобългарска" е качена даже в интернет. Ние това искаме от Путин, да качи волжко-българските летописи в интернет. Вече е уведомен...

Ами Милчев, щом си влязъл във връзка с Путин, да считаме нещата уредени
Нещо друго ти убягна. Стилът на писане на арабските автори. Много е близък до приказният.
Приказки от 1001 нощ идват не случайно оттам Какви ли нови приказки биха излязли от Волжките ръкописи?! И ако се приемат за истина, представям си последващите чудесии. Аз лично смятам, че не им се дава, ако наистина е така, гласност по тази причина. Някой авторитет трябва да заложи именно авторитета си, за да публикува, но не иска....

Така, че, от два източника - Волжки и Атонски , бих предпочел Атонски, другият за справка
Казваш, че има достъп до нашата литература там - само в нашия или във всички манастири.
И какво наше има там, дадена ли му е публичност, аз поне не знам.
Или както става в такива случаи , някой миропомазан го приватизира за лична полза...

Не, не съм арабист, Милчев. Просто съм наясно с научната им литература Нима приказки от 1001 нощ са български.
Между арабски източник или подражател ва стила му и български средновековен източник , бих предпочел български
Ти пак се занимаваш с мен, а аз те попитах одобряваш ли връщането на Паисиевата история?
Не трябваше ли преди да се върне, да се водят преговори за откупувяне или изобщо някакви преговори
След като историята на Паисий не е наша, то историята на волжките българи е на Волжките българи, не е наша, това е нормалният отговор на Пугин, ако изобщо се нагърби с такъв.

Ако отговориш, добре е да не се занимаваш с мен, аз не ти искам мнението ти за мен, както и ти моето , дали по-добре изглеждаш с очила или без или пък за нещо друго
Не бих го направил, ако не ме попиташ
Задавам достатъчно въпроси по същество, нали за това коментираме, не поставям минус, следователно не съм срещу тебе, както правят някой или срещу материала, всичко що е свързано с България ценя! Наясно съм също ,че тя не може да е ничия собственост също, освен на самозаблудил се!
Така, че давай, ако искаш, разбира се, по същество.

Инж. Симеонов, аз не искам Путин да ни връща нищо, а да даде достъп на учените до тези заключени ръкописи, с това аджамийският му авторитет ще се пооправи малко и той ще ни е благодарен много, че сме му дали възможност да не се държи като простак, а като интелигент...

Що се отнася до оригинала на "История славянобългарска", тя се съхранява в Зографския манастир, там е възможно да се ползва от учени, както още навремето е ползвана от Йордан Иванов. Разбира се, комунистите със своите ченгета откраднаха историята от Зографския манастир, а президента Стоянов правилно я върна. Инж. Симионов използвайте Вашите братски връзки със сърбите, да възстановят килията на Паисий в Хилендарския манастир, че тези варвари я унищожиха и ликвидираха българщината...

За всичко е виновен Путин... Разбра се вече...