Българският църковен въпрос през призмата на богословският спор между Изтока и Запада за filioque.



През 865 г. българският княз Борис І приема за официална държавна религия в неговата държава  християнството.



Дали в основата на неговото решение стои верски или дипломатически мотив? Вероятно и двете. Разрастването на българската държава, чиито граници на запад опират до Франкската християнска империя, а на изток до Византийската християнска империя, несъмнено са дали основание на Борис І да оцени каква трябва да е в религиозно отношение неговата държава, за да оцелее в Европа като трета сила.



          Борис си е давал сметка, че Църквата е нещо различно от езическите религиозни институции и се различава съществено от персийския жречески институт, където жреците участват в политиката единствено, ако е застрашено статуквото на ортодоксалността им, както е било по времето на маздакизма в Персия през V в.  Църквата, като религиозен държавен орган, е била носител на мисионерство още от времето на Константин Велики през ІV в., което съществено се различава от апостолското мирно мисионерство дотогава. След ІV в. църковното мисионерство се налага със средствата на държавно-военния апарат и това е било много ясно за българския цар.




До Борис І българите налагат военната си воля на огромни територии, но само военният гений не успява да създаде устойчивост на териториите им. Атила и неговата хуно-българска империя са пример как една огромна империя от Средни Дунав до Кавказ зависи само от военния гений на един човек.  Неслучайно още Орган към 629 г. решава да наруши династичното право и предоставя своя трон на Велика България на племенника си Кубрат, а собствената си роля виждал, според волжко-български легенди, в духовната власт. Ние малко знаем, но е факт, че именно Орган и Кубрат, които са християни от 619 г. (Бревиария от ІХ в. на Никифор), започват процеса  на една промяна, която едва Борис І прилага окончателно. Колко далновиден като държавник е бил цар Борис І, става ясно от факта, че само 230 г. след като българите приемат християнството, т.е. през 1095 г., е обявен първия кръстоносен поход. Целта на кръстоносните походи, както знаем, е била да освобождават „светите земи от неверници” и независимо, че основната „света земя” за тях е била Йерусалим, на територията на България е било също пълно със „свети земи”, които са част от църковната история. Ако България в началото на ХІ в. не бе християнска, тя вероятно щеше да е обект на „атака срещу неверниците”, видно от факта, че четвъртия кръстоносен поход (1202-1204), възприема за „неверници” дори православните християни, след схизмата от 1054 г. и кръстоносците превземат Константинопол.



       Как се стига до тази схизма и каква роля играят българите?


Въпреки, че към 864 г. няма сблъсък между Изтока и Запада, българският цар Борис І и неговите съветници много добре знаят не само християнските постулати, канони и администрация, но и неписаните закони в църквата. Борис се обръща едновременно към папата и константинополския патриарх по въпроса за вярата, което показва, че хода му е дипломатически. Константинополската катедра е една от най-младите, но поради факта, че източния император е там, тя има неписан статут като най-важна за Изтока, независимо, че Йерусалимската, Александрийската и Антиохийската са много по-стари и престижни, относно самата вяра. На Запад е ясно – Рим. Ако интереса на Борис І беше само верски, той можеше да се обърне към Йерусалимската катедра за съвети по вярата, там е най-престижното място. Интересът на Борис І е бил обаче дипломатическо-верски, а не верско-дипломатически…

 На папа Николай са изпратени едни проформа въпроси, на които отговаря библиотекаря Анастасий Библиотекар в т. нар. „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите" (Борис I). Замисълът на Борис І с тези въпроси до папата, е бил единствено да повдигне проблема за създаването на християнски диоцез с името „България” и ръкополагането на български архиепископ, дори и да не е българин, каквото е желанието на Борис за Формоза Портуенски.
  Папата, който умира през 867 г. недооценява какво се случва в Европа, понеже не познава българите, а Анастасий отговаря на Борис І все едно пише на неграмотни кой е Христос и що е християнството…

 Обаче Константинополския патриарх Фотий (857-867 и 877-886)  много добре схваща за какво иде реч, предвид желанието на българите да станат християни. Включването на всесилните българи като християни под юрисдикцията на Неговата катедра, е всъщност господство над целият ойкумен и това не е пресилено. И Фотий решава не само да приобщи българите към Константинопол, но и да обедини всички източни църкви срещу Рим, с което окончателно да реши въпросът за йерархичното първенство на Константинополската катедра в християнския ойкумен.

В нарочно писмо от 867 г. Фотий уведомява всички източни патриарси, че латинските духовници в България (866 г.) проповядват ерес и то не каква да е, а Филиокве/Filioque, т.е. променят богословската формула на светая-светих на християнството -  Никео-цариградския символ на вярата.



Наистина, по онова време Рим още не е приел официално филиокве, но в Испания е прието и папата си мълчи.

Фотий се изживява като нов Василий Велики и пита източните патриарси какво ще стане с тия нови чеда на Църквата българите, ако изначално латинските духовници ги покварят?
ia700202.us.archive.org/8/items/bulgarskistarini05bulguoft/bulgarskistarini05bulguoft.pdf
В този момент Фотий спечелва за своята „българска кауза” всички източни патриарси и на свикания през 867 г. Църковен събор, не само е анатемосан папа Николай І, но на българите на Борис І им е дадено всичко, което искат, само и само да не ходят на запад при папата.

Старият Илирийски диоцез е преименуван на „Български”, а новата поместна Българска църква получава архиепископ.

От страна на римската църква на събора от 867 г. не присъства никой.

В Рим през юни 869 г. е свикан събор от новият папа Адриан (867-872 гг.), който приема, че папата може да съди всеки, а него никой. Материалите от събора от 867 г. са унищожени, след като са занесени в Рим от посланици на новия източен император Василий Македонец.
  Фотий е отлъчен от Църквата от папата, но – както пише големият руски богослов от края на ХІХ в. В.В.Болотов – „въпросът с юрисдикцията на България, съборът така и неразрешил в полза на папата, независимо, че имало специално послание на папата до новия патриарх Игнатий да остави България”.



Игнатий се опънал и вероятно, ако не била смъртта на папа Адриан през 872 г., го чакало отлъчване, подобно Фотий…

Загубата на ипостасната интерпретация на аристотеловата метафизика (приносът на Василий Велики), е очевидна след filioque (ХІ век), когато латинското понятие за субстанция става тъждествено на метафизическото понятие за същност.

Каква загатка се крие във Василиевото понятие за ипостас?

Василий Велики не прави нищо друго, освен да „разконспирира”, че аристотеловото понятие за „при-рода” е понятие само за общ, родов опит. Метафизиката няма учение за битийното присъствие на единичното, тя го възприема само „по число” в битие, а ако то трябва да има „същност”, тогава не е единично, а родово понятие.

Кападокийското учение съзнава, че аристотеловото понятие за същност не може да даде понятие за монотеистичната „божествена природа”, понеже е онтологично. За да се придвижи онтологията на нова степен, е необходимо да се придвижи в нова светлина и нейният метафизически познавателен апарат.



Може да кажем, че „втора философия” на Аристотел при василиевата интерпретация става „първа”, понеже отговора, който Василий Велики дава за понятието „божествена същност”, не е логически, а онтологичен.

Арий и Евномий са логически богослови, докато кападокийците изхождат от онтологичната проблематика и я решават, като до Аристотеловото „учение за същност”, поставят едно ново „учение за ипостас”.

Ипостасното богословие, в този смисъл, не е само догматичен, но и интелектуален въпрос.

Василиевото богословие задълбочава интелектуалната основа на християнското мислене. На същото това християнство, което забравя метафори като „новия Адам”, но не забравя метафизическата категория за „същност” /ousia/, която тресе богословското мислене през целия ІV век.

Да се смята, че началото на източното богословие е платонистично, е изключително непрофесионално.

Василиевото понятие за ипостас няма нищо общо и с философията на Плотин. То се заражда от метафизиката на Аристотел и има за цел полемично да докаже, че фигури като Арий и Евномий не богословстват, а силогистицират метафизични съждения.

Кападокийското богословие открито признава, че догматиката е поставила още от времето на Ориген пред себе си онтологичен въпрос, който е крайно време да се разреши.

Божествената същност е само „родов отговор” на въпроса за Бог, докато Светата Тоица е Откровение пред битието и следователно нейното познание изисква богословско учение за битието.

Яснотата на фундамента на онтологичния въпрос дава и начина на решението му, без да се изостави интелектуалната семантика на метафизическото понятие за същност, а чрез обявяване на недостатъчното в него, което не може да репрезентатира новият християнски божествен въпрос.
Въплътената природа на Иисус Христос е преди всичко ипостасна величина, а едва след това е същност на човешката природа (страда, пие, уморява се). Ипостасната величина е сотирологична (спасителна) за човешката същност.

Душевно и физически е болна същността на човешката природа, докато ипостасността на човешката природа, е преход от същност към ипостас, от родовата обвързаност към личността на Спасителя.

Човешката личност е въ-ипостастяваща се към личността на Спасителя и това православно значение за личност е първата хуманитарна и екзистенциална заявка към онтичното.

Човек е „човек во-Христе”, в тази максима има послание, че човековостта е в опита на битието, което Христос домострои.

ПРЕКРАСНО !
БЛАГОДАРЯ ОТ СЪРЦЕ. МНОГО ОТ ТОВА ГО ЗНАЕХ, НО НЕ ТАКА ПРЕКРАСНО НАПИСАНО С ПОДРОБНОСТИ.
ОЩЕ ВЕДНЪЖ , МОИТЕ БЛАГО ДАРЕНИЯ !

Искам да Ви попитам, какво всъщност става с Магнаурската школа.Има ли някакви запазени документи или археологически запазени паметници ,които да дават някаква информация. Какво се е учило там? И още, Когато селджукските турци превземат Константинопол, какво става с архивите /доколкото ги е имало/на Византийската империя.Остават при султана или рицарите ги вземат със себе си към Фландрия и Франция? Има ли някаква информация? Поздрави

През 2005 г., по време на посещението ми в Истанбул, се снимах през руините на Магнаурската школа, останките й са близко до църквата Св. София. След падането на Константинопол под Османска власт, цариградската патриаршия продължава да действа, макар и номинално и именно цариградския патриарх е попечител на всички християни, преустановено е съществуването на Търновската патриаршия, откъдето е съхранена една легенда, открита от М. Арнаудов за главнята, която забил един османец и казал, че от руините на Търново ще стане град, ако тая главня стане фиданка. Според легендата станала мощно дърво...Така че цариградската фенерска патриаршия не само е съхранила техните стари архиви, но и по сведения на будни българи, гръцките владици по българските земи са изгаряли или преработвали за палимпсести българските архиви и стара книжнина...

Г-н Милчерв.....жената Ви пита Конкретно за архива на Магнаура..

ВИЕ И ОТГОВОРИХТЕ ПО КОРЕННО ДРУГА ТЕМА, НЕЗАСЯГАЩА КОНКРЕТНО ШКОЛАТА ОТ КОНСТАНТИНОПОЛ.

ТА И АЗ ВИ ПИТАМ....ЗНАЕТЕ ЛИ НЕЩО....САМО И КОНКРЕТНО ЗА АРХИВИТЕ ОТ МАГНАУРА. ??

А НЕ ЗА НЯКАКВИ ИЗМИСЛЕНИ И СМЕШНИ ЗА МЕН ОБВИНЕНИЯ, КОИТО СТЕ НАПИСАЛ КАТО ОТГОВОР.