Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.02.2014 11:14 - Савири, хазари, чуваши…
Автор: letopisec Категория: История   
Прочетен: 7581 Коментари: 6 Гласове:
13

Последна промяна: 07.02.2014 11:14

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
       "Язык хазар,подобно языку болгар, был непонятен для остальных турок..." , пише в началото на ХХ  акад. В.В. Бартольд (Тюрки, Алматы, 1998, с. 50), който допуска, че този език е чувашкия. По същото време В. Минорски  от Англия пише: „Езикът на волжките българи, от който на нашето внимание има само няколко късни надгробни надписи, е бил по всяка вероятност родствен със съвременния чувашки, който е особен и наистина различен от другите представители на тюркското езиково семейство (...). Разбира се, съвременните чуваши – това са само малка част от древните българи, голяма част от последните е била отюречена. Тази отюречена част от старите българи вероятно може да се проследи сред т.нар. „волжки татари”” (Коментари към § 51., Hudud al-Alam. The Regions of the World. A Persian Geography 372 A. H. - 982 A. D./Tr. and expl. by V. Minorsky ).

Кои са чувашите, кога те се появяват за първи път в обкръжението на българите?

Към 463 г. чувашо-езикови родове са подгонени от аварите на запад от Волга.

image

В летописът на Приск Панийски от V в. те са наречени „савири“. Очевидно Приск е дал сведение, че българите са посрещнали тези чувашо-езикови родове като приятели и дори са воювали срещу аварите, за да ги защитят (?).

image

Това наше предположение не е голословно, защото се основава на византийска  историческа енциклопедия от Х век „Суда“, където е съхранена малко повече информация за савирите от V в., отколкото при преписите и редакциите, които през Х в. правят на летописа на Приск преписвачите на Константин Багрянородни.

image

В `Свидас` под думата Άβαpις е поместен следния разказ: τι τος ’Αβάρεις ο Βούλγαροι κατ κράτος ρδην φάνησαν, τι οί ’Αβάρεις ξήλασαν Σαβίνωρας, μετανάσται. γενόμενοι π θνν οκούντων μν τν παρωκεανΐτιν κτν [τν δ χώραν πολιπόντων δι τ ξ ναχύσεως τοΰ κεανοΰ μιχλδες γινόμενον, κα γρυπν δ πλθος ναφανν· περ ν λόγος, μ πρότερον παύσασθαι, πρν βορν ποιήσασθαι τ τν νθρώπων γένος. δι δ π τνδε λαυνόμενοι τν δεινν, τοΐς πλησιοχώροις νέβαλον, κα τν πιόντων δυναττέρων ντων ο τν φοδον (Nieb. οχ) φιστάμενοι μετανίσταντο.] σπερ κα ο Σαράγουροι λαθέντες κατ ζήτησιν γς πρς τοΐς ’Ακατίροις Οννοις γένοντο..... Τоест, „Българите нанесоха поражение на аварите, които изгонили савинарите, понеже сами били прогонени от народите, живеещи на брега на Океана (те пък напуснали своята страна по причина на облаците, надигащи се от приливите на Океана и от появилото се множество грифони: разпрострял се слух, че грифоните няма да изчезнат докато не унищожат целият човешки род. Аварите, подгонени от тези бедствия, нападнали на своите съседи, които пък не били в състояние да ги възпрат и се преселили в други страни). По този начин и сарагурите, притеснени от други народи, отишли при уните-акатири и им поискали земя.”

image

Но има една подробност.

Вероятно чувашо-езиковите бежанци към 463 г. са получили името „савири“ от българите.

Според волжко-българските легенди, съхранени в компилацията „Барадж тарих“ (ХІІІ в.), при българите името Сувар/савир имало теофорно значение (Бог Сувар, Сурва, Кубар), а в ежедневната реч имало и значение „приятели“.

image

image

Името „Савир/Сувар“ е известно сред хуните много преди 463 г., така напр. един от охранителите хуни на византийския префект Евтропий след 395 г. се казва Сувармахи. За него пише Евнапий във фр.77 : „Сувармахи (Σuβαρμάχιος), началника на телохранителите, повече от който и да е, бил верен на Евтропий“.  Имаме и алан с име „Савар“.

Древността на името „субар“ произхожда още от ІІІ-ІІ хилядолетие пр.н.е., когато акадци и шумери са наричали страната на хуритите именно „Субар“. Навярно причината за това име на хурито-митаните, е теофорна.

През ХІІ век от н.е. еврейският учен Маймонид, (1135-1204) в своята  книга „Пътеводителя на колебаещите се”, съобщава, че когато Авраам живеел в Харан, съществувала „световна религия”, която почитала езическото божество „Sabier” (т. е. Субар).

Под формата „Куар“ това божество е засвидетелствувано в урартския пантеон към VІІІ в. пр.н.е., а арменският късно-античен летописец Мовсес Калакантуаци (VII или X вв.) дава интересното сведение в летописа си „Историята на Алуянк“ (това е областта Утик, откъдето е и родното село  Каланкатуйк на летописеца) , че хуните почитат „бог Куар“.

И така, чувашо-езиковите родове, под екзоетнонима „савири“, са приети в хуно-българската държава на Ирник и през VІ в. византийските летописци вече ги упоменават даже не само като „савири“, но и като „хуни-савири“ (Агатий).

Савирите са настанени от българите в старите земи на Берсилия, т.е. в азиатска Сарматия и те са на разположение на българският владетел. Така напр., когато през 514/515 г.г. българи подпомагат бунта на ромееца Виталиан във Византия, хуните-савири нападат Византия по източните граници в координация с българите.

Арабоезичният географ, пътешественик и историк от Х в. ал-Мас`уди (творил между 943 и 947 г.г.) посочва, че старото име на хазарите (по персийски са наричани „kazaran“) било  „sabir“. Подобно сведение дава и еврейската книга от Х в. „Йосипон”.

Хазаролозите са склонни да приемает, че  именно савирите, приети след 463 г. от хуно-българите, са хазарите.

Към 565 г. тюркските орди на ябгу Истеми завладяват „древна Велика България“ на Ирник и българи и савири (името `хазар` идва от името gar` гора, но с характерната чувашка ротация r-z, gaz`ar ) са под тюркско иго до 629 г., когато Орган и Кубрат освобождават Велика България.

Четиридесет години по-късно, т.е. през 669 г., възползвайки се от враждата в управляващата българска династия след смъртта на Кубрат през 660 г.,  савирите/хазари, с помощта на каганатските тюрки, извършват преврат и смъкват престолонаследникът Бат-Боян, превръщайки го във васал (тудун) и „данъкоплатец“ (Теофан, Никифор).

Савирите/хазари, които са български поданици, успяват за първи път от 463 г. да наложат собствен династ, който е носил първоначално титлата на българите „sar” (Шехтер), а след това титлата на каганатските тюрки „каган”.

image




Гласувай:
13
0


Вълнообразно


1. syrmaepon - Древна Велика България на Ирник
07.02.2014 12:54
Къде са тези идточници дето твърдят, че Ирник е имал държава с такова име ?
цитирай
2. letopisec - Изумително е, но учените и доднес ...
07.02.2014 12:57
Изумително е, но учените и доднес смятат, че държавата на Кубрат, която е била създадена към 629 г., е първата Велика България.
Теофан обаче говори за две държави. Държавата, която превземат хазарите към 669 г. е наречена от Теофан „отвъдчерноморска България” („отвъдпонтийска България”), докато държавата, която той изписва „древна Велика България” очевидно е съществувала много преди VІІ в., защото неизвестният автор, от който черпят данни Теофан и Никифор през ІХ в., е от края на VІІ в. и едва ли този неизвестен автор може да нарече „древна” („стара”) една държава, която е създадена през същият VІІ в., каквато е държавата на Орган и Кубрат.



Никъде Теофан не пише, че Кубрат е създал „древна Велика България”.

Защо тогава в науката се твърди, че Велика България е създадена едва от Кубрат ?

Просто защото е наложена догмата, че първото държавно обединение, създадено от българите в Предкавказието и Приазовието, е държавата на Кубрат. При това тази държава, благодарение на съветската историография, е обявена за номадска, при условие, че много преди нейното създаване има извор от средата на VІ в. на сироезичният автор Псевдо-Захарий Ритор, който твърди, че в този регион, на север от аланите, българите имат градове.

Търсенето на началната година на създаването на „древна Велика България” може да бъде съотнесено, на основание на „Именникът на българските канове”, единствено към предходникът на Орган и Кубрат, т.е. към „Ирник от рода Дуло”.

Проучването на сведенията за Ирник, чиято дейност в същият приазовски регион датира след 465 г. (Приск, Прокопий) е изумително, понеже същият предкавказки народ, който сироезичните автори Мар Абас Катина и Псевдо-Захарий Ритор в периода ІV – VІ векове, наричат „българи”, са известни при гръкоезичните автори от VІ в. и VІІ в. Прокопий, Агатий, Менандър, Теофилакт...чрез термина „утигури” (българската пословица "вълкът кожата си мени, но нрава никога" е изказана още през 551 г. от утигурът Синдалх и е преразказана от Прокопий, който съобщава за кореспонденция мужду Синдалх и Юстиниан І).

Тоест, гръкоезичните сведения за ранното миналото на утигурите преди 375 г., дадени от Прокопий Кесарийски и тяхната история през времето след 465 г., е всъщност основният гръкоезичен летописен първоизвор, който трябва да бъде интегриран със сироезичните летописни сведения за българите, за да бъде формирана верна на първоизворите и свободна от глотогенетизъм ранна българска история; история за произходът на българите.





Това е историческият материал, това е дълг на учените, останалото е мета-история...

В завършек ще дадем обобщена картина на сведенията, идващи от летописите: - българите произхождат от старите кимерийци (Прокопий),

- те, заедно с кутригурите създават хунската държава в Предкавказието и Приазовието (Прокопий), в която са приобщени десетки предкавказки етноси (Амиан Марцелин, Йордан, Тавстос Бузанд);

- след края на атиловата хунска империя българите (наречени от Прокопий „утигури”) се връщат в региона на Дон, под ръководството на Ернак, третият син на Атила (Приск).

- Оттук насетне, не само Орган е наречен от Никифор „господар на хунския народ”, но дори Кубрат е наречен от хрониката от VІІІ в. на Йоан Никиуски - „владетел на хуните”.
цитирай
3. sandlih - Казва Бертолд, че българският и ...
07.02.2014 16:13
Казва Бертолд, че българският и хазарският език били непонятни за останалите тюрки, ама нашата "академична" наука "знае" повече от него!!!
Ето > Прабългарският език е мъртъв език, говорен някога от прабългарите.
За него се съди главно от отделни запазени писмени фрази и от влиянието му върху езиците, за които се предполага, че са го наследили. По тези причини малко е известно за лингвистичните характеристики на езика, а класификацията му е спорна.
Прабългарският език е говорен от прабългарите поне от времето на Стара Велика България (7 век), след това във Волжка България и Дунавска България. С известни основания може да се предположи, че в Дунавска България вероятно напълно изчезва след 9 век, когато официален език става старобългарският, който е разработен в преводите на Библията от Кирил и Методий и се основава на солунското славянско наречие. В него са запазени само отделни прабългарски думи, а идентификацията на други с прабългарския е спорна.
Предполага се, че прабългарският език се използва във Волжка България най-късно до 14 век, изместен от кипчакски тюркски говори, от които произлизат съвременните казански татарски и башкирски език и вече мъртвият кумански език. От него има запазени малък брой надгробни надписи на арабска азбука (дж-диалект с ротацизъм). Т.нар. „булгарски език“, споменат от Махмуд от Кашгар (11 век), не е волжко-български, а е z-диалект на езика, наречен от автора „къвчакски“. Чувашкият език се е развил от език, близък до прабългарския (или от негов волжкобългарски диалект), и е най-близкият до прабългарския език. В старотатарския език има отделни заемки от прабългарския език, но днешният татарски език е като цяло много различен от прабългарския.
Традиционно българската и световната наука приемат, че той е от групата на тюркските езици, като се обединява с хазарски, хунски, тюрко-аварски (да не се бърка със съвременния аварски език) и чувашки език в подгрупа, наречена огурски езици, значително отличаваща се от останалите тюркски езици. По същество съхранените прабългарски думи са много по-близки до чувашки, монголски и тунгусо-манджурски и са в най-далечно положение от тюркските езици, което прави обединението им с тях доста спорно и проблематично. Освен това във времето и пространството съществува сериозно разминаване в етногенезата на прабългарите и тюрките.
Някои съвременни български изследователи (Петър Добрев, Божидар Димитров [1] и други) го свързват по-скоро с иранските езици.
Сред основните източници за анализ на прабългарския език са неславянските числови изрази в „Именник на българските ханове“, като академичните изследователи ги идентифицират като тюркски,[2] а други като икономиста П. Добрев като ирански.[3] Анализът на имената на прабългарските племена също води до противоречиви изводи, като произходът на различните имена е тюркски, ирански и угро-фински.[4] Предимно тюркски, но и ирански влияния показва и изследването на личните имена на прабългарски владетели[5] и на писмените паметници на Балканите.[6]
Наличието едновременно на тюркски, ирански и угро-фински елементи в прабългарския език може да има различни обяснения — тюркски или тюрцизиран елит при иранскоговорещо население, тюркскиговорещо население и влияние на съседните ираноезични народи, смесване на етнически групи с различен произход. Ограничените данни за езика и ранната история на прабългарите не дават възможност за еднозначно разрешване на проблема.[7]
Старобългарският език е най-ранният писмено засвидетелстван славянски език. В старите паметници този език първоначално бива наричан ѩзыкъ словѣньскъ /іензыкъ слов[iе]ньскъ/, а впоследствие ѩзыкъ блъгарьскъ /іензыкъ блъгарьскъ/. Старобългарският, с малки изменения във вековете, и до днес е каноничният език на православните славянски църкви (и в Румъния до към 1865 г.), наричан още църковнославянски.
От различните си изследователи този език се нарича различно. Йерней Копитар и Франц Миклошич го наричат „старословенски език“, тъй като в първите писмени паметници те са търсели черти от славянския диалект в Панония. А. Х. Востоков въвежда през 1820 г. термина „старославянски език“, който днес е най-използваният термин в рускоезичната научна литература. Аналогично са образувани термините фр. le vieux slave, лат. palaeoslavica. Йозеф Добровски в „Institutiones linguae slavici dialecti veteris“ (Студия върху стария диалект на славянския език) (1822) открива в този език „старосръбско наречие“. Но още в средата на 19 век Аугуст Шлайхер, Мартин Хатала и Леополд Гайтлер виждат, че езиковите особености на първите славянски книжовни произведения са еднакви с чертите на българския език. Те въвеждат термина „старобългарски език“ (нем. Altbulgarisch), възприет изцяло у нас. В съвременното езикознание се употребяват най-често, освен термина „старобългарски език“, и термините „старославянски език“, „староцърковнославянски език“, „древноцърковнославянски език“(нем. Altkirchenslavisch, англ. Old Church Slavonic), „древнославянски език“.
Някои учени са на мнение, че науката за този език трябва да изследва само паметниците от т.нар. „канон“, т.е. езика на произведенията, най-тясно свързани със св. Кирил и Методий и книжовната им дейност, противопоставяйки се на езика на произведенията, произлезли от българските просветно-културни кръгове. Но това е явно едностранчиво схващане на въпроса за същността и обхвата на първия писмено засвидетелстван славянски език. Дали този език може да бъде наричан Кирило-Методиев? От ръката на братята няма стигнали до нас произведения, а т.нар. „канон“ откриваме в паметници, отстоящи най-малко 50–60 години от времето на първоучителите. А за това време са настанали някои промени не само в говоримата, но и в писмената реч. Следователно, езикът на Кирил и Методий може да бъде реконструиран приблизително по преписите на произведенията им, но достоверността на реконструкцията на техния език няма абсолютни документални доказателства, както например, и на по-ранния, праславянски език. Това е достатъчно, за да не обозначаваме езика на първите славянски писмени паметници с термина „Кирило-Методиев език“. Що се отнася и до термините „старославянски“ и „староцърковнославянски“, те също не отговарят на същността и етническата основа на този език. Много изследвания са направени досега и днес българската етническа основа на езика от дошлите до нас първи славянски ръкописи не може да бъде оспорвана. Доказателства за българската етническа основа на тези паметници откриваме в областта на фонетиката (в рефлексите на праславянските съчетания *tj, *gtǐ, *ktǐ, *dj и в широкия гласеж на ятовата гласна), в областта на лексиката (в заемките на някои гръцки думи от народния гръцки език, с който само българските славяни са били в пряк контакт, а това са думи като сѫбота (събота) от σάμβατο, а не от σάββατον) и в областта на синтаксиса:
1. употреба на дателен притежателен падеж при лични местоимения и съществителни: рѫка ти; отъпоуштенье грѣхомъ;
2. описателно бъдеще време с глагол хотѣти;
3. употреба на сравнителна форма мьнии (по-малък) в значение на по-млад.
Освен това, езикът на паметниците, произлизащи от българските земи след 12 век, в световната славистика биват наричани, без уговорка, единодушно „среднобългарски“. А щом бива признато съществуването на „среднобългарски“ и „новобългарски език“, то съвсем естествено и диалектически необходимо е да бъде признато, че тези два периода от развоя на българския език биват предхождани от един първи, поставил началото на писмения български език. А несъмнено, този първи период трябва да отговаря и на началото на славянската писменост. Следователно, езикът на първите славянски ръкописи би трябвало, и най-точно и научно обосновано е, да се нарича „старобългарски“, а не „старославянски“ или „староцърковнославянски“, тъй като в тази епоха отделните славянски езици са имали вече обособен облик и терминът „старославянски“ може да доведе до погрешни изводи, че този език е или изкуствен общославянски книжовен език, или че това е едва ли не праславянският език, засвидетелстван писмено, а терминът „староцърковнославянски“ навежда на мисълта, че този език е служел само за църковни (религиозни) цели, а не за обществено-политически и културни нужди. Що се отнася пък до опонирането на термина „старобългарски език“ с твърдението, че може да се стигне до смесване с езика на Аспаруховите сънародници, то не може да бъде убедително, тъй като последният бива наричан в науката „прабългарски“ (протобългарски, първобългарски). Стига до тук, да си спестим … .
цитирай
4. letopisec - 3. sandlih
07.02.2014 16:23
Тъжно, няма никакви основания хунския език да бъде причислен към тюркските, но е направено - както пише и горе - "традиционно се смята", "предполага се". Няма никакви основания българския да бъде причислен към тюркските, но...пак така...по инерция...През 1973 г. забележителният хунолог проф. Ото Менхен-Хелфен пише следното в монографията си „Светът на хуните“: „Тюрколозите навярно откриват тюрки навсякъде, германските учени откриват германи на невероятни места. Убеден в това, че протобългарите говорят на тюркски, Nemeth предложил привлекателна тюркска етимология на Аспарух; друг тюрколог обяснил името по своему, очевидно не по - убедително. Днес нещата се изясниха, че Аспарух се явява иранско име (…). Това, че хуните са включвали тюрко-езични племена може да бъде прието като установен факт, единствено, ако по-голямото количество лични и племенни имена на хуните са несъмнено тюркски. В случая, така както думата orfevre е французка, goldsmith – английска, а Goldschmied – немска, едно такова тюркско име е *alp-il-čur (глава ІХ. Език).“
цитирай
5. sandlih - По този повод "традиционно се ...
07.02.2014 17:53
По този повод "традиционно се смята", "предполага се" и други "научни доказателства" от подобен род, бих искал да обърна внимание на любезните читатели, че "академичната" ни общност много често използва в текстовете си името "савромати", дадено от античните гръцки автори", за тези племена, които са обитавали ареала на север от бреговете на Черно море. Латиноезичните римляни го използват съкратено с три букви, като "сармати", но чак след като завоюват Балканския полуостров и се срещат с тях. Последното е производно на първото, но няма никакво етимологично обяснение на латински език, а само че и първите и вторите изтъкват, че означавали "ираноезични племена" или "племена от ирански произход". За "савромати" обаче има такова на тогавашния гръцки език, то е съставено от две думи "савро" и "мати" > тъй като програмата не позволява гръцки букви, пояснявам, първата означава гущер, а втората очи, което на тогавашният гръцки език е означавало > "гущерооките". Има още много такива имена от антични гръцки автори, които звучат както ни ги предават нашите "учени", но без такива обяснения, а те на български звучат като "кинокефалите" = "кучеглавите" , "андрофагите" = "човекоядите", също двусъставни и т.н. От известните подобни понятия, с които се именуват тези племена само едно от тях е обяснено като "млякоядящите". Т.е. с такива "научни доказателства", като споменатитъе по-горе и спестените им български еквиваленти, в този коментар, се срещаме, за жалост, в много "научни трудове"!?
цитирай
6. letopisec - 5. sandlih
09.02.2014 11:21
Да, и ако старите гърци можем да ги оправдаем донякъде за тия ефимизми, какво да кажем за съветско-руските историци, които - както обърнахте внимание - под формата на разни "култури", ефимистично говорят именно за старата българска история на териториите на дн. Украйна и Русия, където е била и хунската империя и Велика България...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: letopisec
Категория: История
Прочетен: 10043143
Постинги: 701
Коментари: 12659
Гласове: 3302
Календар
«  Април, 2021  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930
Блогрол
1. роман за Атила
2. Династията Дуло - изследване
3. Съвременното състояние на кимерийския проблем - статия на А.И.Иванчик
4. Българи и ефталити - проучване
5. Кимерийци и хуни - мит или реалност? - изследване
6. Ранните хуни в Източна Европа - откъс от монографията от 1973 г. на американския професор Otto Maenchen-Helfen
7. Народите в хунската империя, ч.І
8. Как българите останаха без история...
9. статия на Вл. Георгиев, бележит български езиковед
10. статия на Вл. Георгиев за тракийския език
11. Посланието на големият български историк Златарски.
12. ИСТИНСКАТА БЪЛГАРСКА ЕТНОГЕНЕЗА
13. Кои са кутригурите? - нови аргументи
14. Български цар е превзел Персия, според Паисий Хилендарски
15. СЛАВЯНСКИ ЕЗИК ЛИ Е БЪЛГАРСКИЯ?
16. Кого обслужва идеята, че сме траки?
17. РАЖДАНЕТО НА ЛЕВСКИ
18. Град Несебър и тракийското божество Mezen.
19. Българите не са тюрки...Какво казват източниците?
20. 1-ви ВЪПРОС КЪМ КОНГРЕСА ПО ВИЗАНТОЛОГИЯ В СОФИЯ, 22-27.08.2011
21. 2-ри ВЪПРОС КЪМ КОНГРЕСА ПО ВИЗАНТОЛОГИЯ В СОФИЯ, 22-27.08.2011
22. 3-ти ВЪПРОС КЪМ КОНГРЕСА ПО ВИЗАНТОЛОГИЯ В СОФИЯ, 22-27.08.2011
23. 4-ти ВЪПРОС КЪМ КОНГРЕСА ПО ВИЗАНТОЛОГИЯ В СОФИЯ, 22-27.08.2011
24. 5-ти ВЪПРОС КЪМ КОНГРЕСА ПО ВИЗАНТОЛОГИЯ В СОФИЯ, 22-27.08.2011
25. 6-ти ВЪПРОС КЪМ КОНГРЕСА ПО ВИЗАНТОЛОГИЯ В СОФИЯ, 22-27.08.2011
26. АВИТОХОЛ И ЕФТАЛИТ