Историята  на волжките българи дължи много на записките, които през 922 г. пише Ибн Фадлан, който пристига като секретар на халифатското посолство, посетило Булгар, по молба на българският владетел Алмъс.

В своите „записки“ (Рисала) Ахмед Ибн Фадлан употребява 36 пъти арабската дума „балад“, която може да означава както „град“, така и „страна“. Съветският историк А.П.Ковалевский е категоричен, че волжките българи са нямали градове  и тази дума при Фадлан означава само „страна“ (О степени достоверности Ибн-Фадлана // Исторические записки Т. 35. 1950).

Днес руската археологическа наука опроверга това. Волжките българи са имали градове.

Все още обаче буди подозрение факта, че са имали книжнина, която е била на арабица. А не би трябвало.

Волжко-български исторически ръкописи, писани на арабица след Х в. и до днес се съхраняват в тайните сейфове на руските архиви, но никой няма достъп до тях.

Изобщо тюркоезичната историческа средновековна литература, която се съхранява в Санкт-Петербургския филиал на Института по изтоковедение на Руската академия на науките (ИВ на РАН), никога не е била легализирана, за да се ползва от изследователите.

ИНСТИТУТ ВОСТОКОВЕДЕНИЯ РОССИЙСКОЙ АКАДЕМИИ НАУК

      Едва през 1962 година във фондовете с ръкописи е позволено на трима учени да каталогизират тюркоезичните текстове с историческо съдържание. Техните имена са Л. В. Димитриева, А. М. Мугинов и С. Н. Муратов. През 1963 година ръкописите са заведени по правилата на библиографията и им е даден шифър. През 1965 година в тираж от 1150 бройки е издадено „Описание тюркских рукописей института народов Азии, т. І, История”, в издателство „Наука”.

Оказва се, че от общо двадесет ръкописа, засягащи историята на Волжка България, седемнадесет не са били заведени и са нямали сигнатура  до 1963 година.

Библиографите твърдят, че деветнадесет исторически ръкописа (от 20 описателни номера: 36 - 55), засягат историята на Волжка България и са съставени (или преписани) през ХVІ век (с. 247).

Ръкописите, които са нямали сигнатура преди 1963 г. и едва тогава им е даден за първи път шифър, са (първо пишем номера по описанието от 1963 г., а след това даденият шифър); 37 (1232); 39 (2578); 40 (2598); 42 (3981); 43 (2564); 44 (2637); 45 (3447 - ІІІ); 46 (3492 - І); 47 (2548); 48 (2597); 49 (4310); 50 (2670); 51 (3447 - І); 52 (2624); 53 (1034); 54 (2623); 55 (2515). Онези три, които са били заведени, са: 36 (нов шифър 749); 38 (н. ш. 751) и 41 (н. ш. 750). Общият брой е 20! Описателните номера са 36 - 55.

Всички те, според библиографите, засягат историята на Волжка България.

www.youtube.com/watch

Волжка България Х-ХІІІ в.в. ... Дори руски хазаролози като Бартолд и Новоселцев признават, че именно Волжка България онаследява територията на Хазарския каганат след 969 г. до падането й под пълчищата на монголо-татарите през ХІІІ в.

Veselin Trakiyski Ако ще дискутираме за древната история на българите, би трябвало един от двата най-големи раздели да бъде : "За степента на достоверност на преобладаващата част от историческите трудове на руските и съветските историци, а сега и на украинските им колеги, по темите свързани с българите от най-ранни времена до настоящето време". Нямам представа, доколко участниците в групата са запознати с тези публикувани трудове, в т.ч. с докладите им от археологическите разкопки в края на XIX и от началото до края на XX век от района на северното черноморие от Волга на изток до Карпатите на запад, но в тях много рядко се намират факти за българите, а всичко се укрива под различни хвърчащи понятия от рода на някаква "култура". За сега до тук.