Появата през ІХ век на писмен език, чрез който българите се докосват до текстуалната истина за християнския Бог, е всъщност събитие, което представя за първи път онези възможности, които езикът дава, за да се онагледи още един знаков образ на божественото, освен догматично-иконния. Дотогава графичният образ на писмения език не е бил възприеман от догматиката като знаков образ на божественото.



     Една от слабо изследваните причини новата писменост на Кирил и Методий да получи възможност да бъде изобщо създадена в рамките на православието, е успеха на догмата за божествена същност на иконите. Тоест, възможността божественото да получава знаков субстрат.





          Догмата върху иконите показва, че създаденото „знаково творение” не е същото с онова, чиято божественост изразява. Тук, както отбелязва Г. Флоровски, образът върху иконата не е кумир, а играе роля на случване на историческото. В този смисъл, случването на новата българска писменост е формиране на явлението „българско азбучно съзнание”.

      Когато се появява християнството, то заварва готови езици, които поемат върху своя писмен субстрат новото християнско благовестие. Проблемът за превода, който Библията получава на гръцки език, не се дискутира като верски проблем, нито като  знаков, а единствено като проблем на семантиката. Гръцките букви, с които е създадена езическа антична култура, се оказват годни за новата християнска култура.

    За българската писменост обаче, която е създадена в епохата на християнството, мотивите да се случи, не са само практични, а и догматични.

       Триезичието, срещу което се бори Св. Кирил, настоява на началото на  христовото послание чрез три езика – иудейски, гръцки, латински. Новата славянска азбука настоява на историческото случване.

      Догмата на иконите се разпростира към ново духовно поле: езика. Българската азбука се случва като „божие дело”, тя е част от Провидението. Това е много силен момент.

            Възприемането що е новата азбука в България довежда до появата на нов тип съчинения: сказания за буквите. В тях граматичното се разглежда като еволюция на иконологичната догматика. От този тип съчинения са особено важни „Сказанието” на Черноризец Храбър (Х в.) и „Сказанието” на Константин Костенечки (ХІV в.).

       Интересно е да се отбележи как за Храбър новата азбука е вече нещо различно от „черти и резки”, с които се е пишело преди това. Съпоставянето, при което той е убеден, че новата азбука, новият графичен знак на буквата,  не е от черта и резка, е особено важно. Ако новият  кирилов графичен знак не е от „черта и резка”, тогава какъв смисъл е вложен в този знак, изпълващ с гордост новото азбучно съзнание на българите?

           При Костенечки езиковия проблем не е много по-различен. Той е притеснен, че определени букви губят своето място в думата, която тръгва да живее по свои граматични правила и пишещите забравят или смесва един знак с друг. Неговия призив подсказва още веднъж (след Храбър) , че буквата на новата четвърта европейска азбука изобщо не се е възприемало единствено и  само като  граматичен знак. В противен случай нищо не би попречило един знак да се губи или подменя, след като от това не страда семантиката.

              Тези наблюдения ни подтикват да допуснем, че тълкувателите на новата азбука  не просто са я възприемали като граматика, а са я разбирали в руслото на  догмата на иконите и всъщност са проправяли пътя на случилото се „азбучно чудо” да се гледа като на канон.

            Подреждането на графемите се възприема като свещенодействие, досущ като подреждането на иконите върху олтара. Не може една икона да отиде на място на друга. За Храбър и за Костенечки е сякаш ясно, че българите имат нещо повече от графичен слог. За тях буквите „говорят” като образи, а не са само „черти и резки”. Светостта на Кирил върху неговото дело, се възприема по същия начин като светите мощи на останалите светци.

       Този мотив е съвършен и е възможен единствено за азбука създадена в самата епоха на християнството.

                А сега нека видим как азбучното съзнание на българите е подложено на исихаски преразказ (метафрастика) от търновската книжовна школа на патриарх Евтимий.

         Водещият мотив за патриарх Евтимий и неговите „учени мъже” е не как да се съхрани някакъв мъртъв език, подобно съвременното състояние на латинския, а как чрез консервиране на кириловата граматика, да се върнат към живот определени букви, които са изгубили своята първична неизменност в думата. Причината за тази "загуба" е във факта, че българският език е бил безпадежен, за разлика от останалите славянски езици.

     Страхът, че неправилната употреба на определени букви води до неправилно теологично съзнание, е очевиден в Търновската книжовно-догматична школа.

       Това показва, че по времето на Евтимий "граматичното" е идеален субстрат, теологичен. По същия начин за византийското богословие „идеален субстрат”, е така нареченото „Предание”. По този начин всяка една православна богословска истина (и особено исихазмът на Григорий Палама) , се трансформира в Търново около богословите на Евтимий, като езиково – богословски проблем. Това обаче не е тълковно – езиков въпрос, а преди всичко иконологичен.


             
             Сферата на иконологичното вече е разширена през ХІV в. в България.

        В нея влиза дори опитът на ученикът на Евтимий, богослова Дионисий, който прави „графичен модел” на Светата Троица, опитвайки се сякаш да изкалиграфиса пространствено нетварната връзка между Отец, Син и Свети Дух.

               Езиковият момент, във връзка с произхода си от кириловия граматичен субстрат, се мисли, както посочихме, като  „идеално”, а не като чисто граматично. Този принос на книжовната реформа на Евтимий фактически разширява паламитската доктрина в посока, която можем да наречем условно неоисихазъм.

            При Палама нетварните енергии са адресирани персонално, докато при евтимиевата школа техен адресат е идеален езиков субстрат с над-екзистенциален смисъл.
             Тоест, нещо като „етнически езиков модел”.

           Разбира се проблема за етноса не е бил цел, цел фактически е консервативната съставка на кириловата граматика, на която се е гледало като на иконология.

            Титулът на етноса, експлицира като следствие на една причина, която „идеално” е теологична, но „практически” е всъщност надперсонална, тъй като азбучното съзнание няма как да е чист ипостасен индивидуализъм, то е родов компонент. Така учението за нетварните енергии на паламизма, където Бог адресира нетварната енергия към едно чисто, индивидуално съзнание, претърпява развитие (неоисихазъм) в Търново, където богословския кръг на Евтимий доразвива адресата на нетварните енергии в посока на надперсонален носител, езикът...Неслучайно в старобългарския, думата „език” означава и „народ”.

         Делото по създаването на писмен език на българите, не е само културен феномен. За съжаление, ролята на това дело за развитието на догматиката и богопознанието, все още не е цялостно изследвано. Дори се забравя очевидното: „триезичието” не става догма именно благодарение на Св. Кирил. А сякаш съвсем е пропуснато, че иконологичната догма не се ограничава единствено до портретите на светите люде, а включва и създаването на българската азбука, която по-късно става общославянско писмо.... 

 

За това дълбоко ви уважавам г-н Кирил Мирчев като историк и учен, защото има какво да научи един читател от вас. А вие спазвате и културния тон докато аз много пъти ставам дори досаден без да изтривате мойте коментари....характера не се промения лесно. Мойте искрени поздравления!

letopisec ,ВСЕКИ ПЪТ,КОГАТО ПРОЧИТАМ ТОВА,КОЕТО НИ РАЗКРИВАТЕ ТУК,СЕ ПРЕКЛАНЯМ ПРЕД ГЕНИАЛНОСТТА ВИ.ОГРОМНИТЕ ПОЗНАНИЯ И БЛЕСТЯЩ АНАЛИЗ НИ КАРАТ ОТНОВО И ОТНОВО ДА СЕ ЗАМИСЛИМ ,ЧЕ НЯМА НИЩО СЛУЧАЙНО НА ТОЗИ СВЯТИ, ДА СЕ ОБЪРНЕМ КЪМ ПРОИЗХОДА СИ.ДА ОТКРИЕМ ДЪЛБОКИТЕ КОРЕНИ БЪЛГАРСКИ И ОЦЕНИМ ЗАВЕЩАНОТО ОТ ДЕДИТЕ НИ." Светостта на Кирил върху неговото дело, се възприема по същия начин като светите мощи на останалите светци.Този мотив е съвършен и е възможен единствено за азбука създадена в самата епоха на християнството. "
С написаното тук дадохте възможност на ХИЛЯДИ БЪЛГАРИ да се гордеят с азбуката ни и да осъзнаят с какво са ни обогатили предците ни. Да опазим това безценно богатство.