Хрониката на вавилонския цар Набонид от VІ в. пр.н.е. потвърждава истината от Библейската книга за Данаиил, че Балтазар е назначен за съуправител на Вавилония. Такъв става и Данаиил.

 

   Сред волжките българи и техните предци е съществувал титула "балтавар" (господар `бал` на крепостта `вар`, Птоломей през ІІ в. от н.е. нарича р. Кубан с името "Вардан"), чиято прилика с "балтазар" (господар `бал` на ашур, азар) ни кара по внимателно да се взрем в Древния Изток, където кимерийците са били наричани от асирийските писци с названието "уман манда".

 

     Във волжко-българските средновековни летописи пише, че "началото на нашите начала е в племената синд и имен".

 

      В случая синд са синдо-меотите, упоменати и от Херодот през V в. пр.н.е. при дн. Азовско море, а "имен" е месопотамски термин за "земя, владение, държава".

 

        Това научаваме от книгата на пророк Данаил в Библията...

      Думата „имеон” (имен, мене) е с месопотамски произход, освен това  е и специално изтълкувана в библейската книга на пророк Данаил, където „мене” е синоним на „владение, земя, царство”.

          Вавилонският владетел Балтазар, който притежава свещените съдове на „Соломоновия храм”, един ден, според Библията, решава да ги оскверни и да ги използва за храна на масата си.

             В този момент, според версията, някакви невидими пръсти изписали нещо „върху мазилката на стената на царския дворец” (Дан, 5:5).

                     „Царят промени лице: мислите му го смутиха, ставите на бедрата му отслабнаха и коленете му взеха да се удрят едно о друго” (5:6).

 

         Дошли много мъдреци, но никой не успял да разчете надписа. Викат Данаиил, който разчита и тълкува:

         „И ето, що е начертано: мене, мене, текел, упарсин.

         Ето и значението на думите: мене - изброи Бог царството ти и му тури край;” (5:25, 26).

 

         Персите (упарсин) ще превземат владенията („мене”) на Вавилон.

Cyrus (Old Persian Kuruš; Hebrew Kores). Кир II Велики ( — Куруш) — персиийски цар в 559 — 530 г.г. пр.н.е., от династията на Ахеменидите. Син на Камбис I. Основал Персия на  Ахеменидите.

 

         Изглежда месопотамското понятие имен (мене) е старо, колкото човешката цивилизация.

           Засвидетелствувано е още в древното название на зикуратите, вавилонските кули „Ет-емен-анки” (дом между земята и небето).

       Мойсеевият военачалник Исус Навин в една от първите битки на израилтяните превзема град Бет - Баал - Меон (в Библията, благодарение гръцкия превод: Бет - Ваал - Меон).

        Племето, което основава гр. Спарта и е в някаква близост, може би етническа, с лидийците на Крез (държавата Лидия, която описва Херодот), се нарича  „лакед – емон”.

        Самите лидийци, според Херодот, преди се казвали „меонийци”.

         Вавилония превзема своята северна съседка, една държава, която е известна като Мана. Тя се споменава за последно в „Хрониката на Геда” от VІІ в. пр. н. е.

           Имало е и планина Имеон (Агатий Миринейски, Михаил Сириец).

 

         Интерес представлява, че и основният герой във фолклорните остатъци на волжко-българския дастан на Микаил Башту „Шан кизи” от ІХ в., навсякъде е изписван не само Боян, но Боян - Имен. Което буквално ще рече: владенията (=имен) на Боян.

         Което означава, че действително в старата памет на българите, Боян не е било само лично име, а етноним на народ.

 

         (За сведение: самоназванието на Урарту е било Бийан.Формата  bēl paŋāti се среща още в урартските клинописи и означава „градоначалник”, което показва, че още към VІІІ в. пр.н.е. думата „бал” е имала международен характер в Задкавказието, Анатолия и Месопотамия. Арамейско-сирийското пък „byt” (дом, поселище) присъства в българския като „бат, батко”).

 

         Единственото обяснение за присъствието на тези архаични акадо-асирийски и арамейски термини в старата памет на българите в Предкавказието, е възкресяването на една хипотеза от средата на ХІХ в. на  Г. С. Раковски, която търси кимеро-български произход...

 

             Единствено Гамирите (кимерийците), които до VІ в. пр.н.е. имат мало-азийско и предно-азийско присъствие - Гамирайа (асирийски клинописи), особено в  областта известна по-късно като Кападокия, а така също и в доосвобожденска Мидия, и които след това мигрират в Задкавказието и Предкавказието, - биха могли да са преносителите на Кавказ на стари хето-хуритски културни пластове (очебийни и в нартският епичен цикъл) и на месопотамски лексически фонд (включ. теонимът равен на Халди/Коледа в Урарту/Боян, т.е. Куар, под формите Кубар, Сувар, Сурва).

         Което показва, че хипотезите на Раковски не са  „фантазии”, както самонадеяно ги квалифицирва в края на ХІХ в. Иречек, чието мнение по този въпрос, за срам на българската историческа наука, не е преразгледано.

         През първата половина на ХІХ век българският възрожденски книгопродавец Хаджи Найден, който според акад. Никола Начов е родом от Пазарджик, посещава Атон и в един манастир, както уточнява през 1865 година Г.С.Раковски, открива ръкопис, в който има уникално сведение: българският народ, който е дошъл на Балканският полуостров от Черно море и Волга „зваха се тамо Гимери и Кимери” .

Валтасар. Большое пиршество Валтасара, вавилонского царя, живо изображается в пятой главе Книги пророка Даниила. В разгар языческого пира, когда рекой текло вино, появились пальцы человеческой руки которые написали слова дурного предзнаменования и осуждения на оштукатуренной стене царского дворца. Бог исчислил царство Валтасара и привел его к концу. Валтасар был взвешен на весах божественного мерила и был найден легким. Согласно Слову Божьему, истолкованному Даниилом, империя должна быть взята от царя и разделена между мидянами и персами. По причине своей роли в этом драматическом эпизоде Даниил был облачен в багряницу, на него возложили золотую цепь и провозгласили третьим в царстве. В ту же ночь Вавилон подвергся нападению, а Валтасар был убит.

Это повествование, как и многие другие, несло на себе тяжесть критических колкостей. Профессор А.А. Беван из Кембриджа писал об этом событии: «... повествование в Книге пророка Даниила неисторично. Однако, неисторичное повествование необязательно является чистым вымыслом, и в данном случае представляется, что автор Книги пророка Даниила воспользовался традиционным рассказом». Богословский либерализм придирался к пятой главе Книги пророка Даниила в следующих деталях: (1) так как имя Валтасара на многие столетия исчезло из исторических летописей, некоторые утверждали, что на самом деле он даже не существовал; он был чистым вымыслом; (2) другие признавали его существование, но утверждали, что он не был «царем», как представлено в рассказе Даниила (5:1,2 и т.д.); (3) утверждается, что Навуходоносор ни в коем случае не был его «отцом» (5:2,11); так как глава 5 (как часть 2:4-7:28) была написана по-арамейски, а не на древнееврейском языке, утверждалось, что она не могла быть написана Даниилом, поэтому, ее написали многие столетия спустя. Что сказать в ответ на эти обвинения? Лопата археологов стала старательным помощником в защите целостности библейского текста. Давайте рассмотрим следующее.

Во-первых, имя Валтасара было обнаружено в летописях Набонида (опубликована в 1882 г.); он не был вымышленным; он действительно существовал, хотя свидетельства о нем были сокрыты многие столетия. Во-вторых , хотя он не был единоличным монархом Вавилонского царства, он, тем не менее, действительно был «царем» в совместном правлении со своим отцом Набунайдом [Набонидом]. Текст одной из вавилонских клинописных личек говорит о Набониде: «Он доверил лагерь своему старшему сыну, первенцу [Валтасару]; войско земли он послал с ним. Он освободил свою руку; он вверил ему царство ...» [выделено мной. - У.Дж.]. Летопись Набонида рассказывает о том, что Валтасар стал царем (в 556 г. до Р.Х.), пока Набонид находился в Аравии около десяти лет. Джек Финеган пишет: «Следовательно, так как Валтасар действительно осуществлял совместное правление в Вавилоне и, несомненно, делал это до конца, Книга пророка Даниила (5:30) права в представлении его последним царем Вавилона».

Какво казва „Барадж тарих” за кимерийците?

Текстът твърди, че кимерийците са клон на синдите. Това сведение е уникално и се потвърждава от археологията (вж. Артамонов), според която синдо-меотите около Азовско море са родствени на кимерийците.
За щастие през V в. пр.н.е. Херодот също упомена „синди” около Азовско море.
Името им е засвидетелствувано пр.н.е. и от ономостиката, в Синдика до Боспорското царство.

„Барадж тарих” твърди, че българите произхождат от племената „синд и имен”.

„Синд” са синдо-меотите, наричани по-късно от гръцките автори „савромати”, а от латинските – „сармати”. Древният топоним „Скития” (от Дунав до Дон) постепенно приема името „Сарматия” (от Карпатите, където е извора на Висла до Кавказ).
„Имен” (меон, мене) е месопотамски термин и означава „земя, владение”, произходът му на север от Кавказ се дължи на кимерийците, които в периода ІХ-VІ в. пр.н.е. имат малоазийска държава „Гамирая” (асирийски клинописи), която е била на територията на по-късния топоним Кападокия, а на север до Черно море е включвала гр. Синоп, според Херодот.

„Барадж тарих” познава два вида тюрки.
Едните нарича „китайски тюрки” (така ги нарича и Фирдоуси в „Шах наме”) и под тях разбира каганатските тюрки. Другите нарича „хазарски тюрки”, визирайки тюрките в полиетничната държава Хазария.

Никъде „Барадж тарих” не извежда произхода на българите от тюрките.

А примери може ли ?

А кои са меотите ?

Както пише Пилиен: "Меотиянката Тиргатао се омъжила за Хекатей, царя на синдите, които живеят малко над Боспор..." И т.н., предполагам, че сама можете да си прочетете VІІІ,55 от Стратегемата на Полиен...

Поздравления!

Гласувам "за" статията,понеже в нея има много полезна информация и верни насоки! Имам обаче и своя добавка: БАЛТАВАР (за което "Анализът" категорично е установил,че означава БАЛТАЗАР) не е титла,а лично име у Волжките Българи,и то царско! В "Арабски извори за Българите" на Райна Заимова (стр. 58.) е цитиран Ибн Фадлан,който казва: "О,Господи,напътствай цар Балтауар (в някои преписи- Балтавар),владетеля на Булгар." В тюркските каганати било имало титла "Елтебер" (нямам доказателства за това!),с която "Балтавар" обичайно се свързва без да се отчита,че има много примери за произход на владетелски титли от името на някой забележителен владетел като Цвзар,Август,Крал (по досегашните разбирания),Рекс (предположително от "Рез"),Йоан (във "Втората" Българска държава) и т.н.,а не обратното. Съответно,Елтебер= Белтевер (Балтавар),сиреч: титлата Елтебер е производна от името Балтавар (Балтазар). Ибн Фадлан (стр.58.) и Ал Хамауи (стр.89.) използват думата БАЛТАУАР (БАЛТАВАР) като лично име,а не като титла- като титла ни я представят тълкувателите и съвременните нагаждачи,които редактират древните текстове така,както на тях им е угодно или препоръчано! Така че си на прав път: БАЛТАВАР у Българите е лично име,а не владетелска титла! Отделен въпрос е,ако и те са решили да превърнат това лично име в титла,както е правено много пъти на други места по света. Но в оригиналите на древните текстове категорично е посочено,че БАЛТАВАР е името,а не титлата на царя! Ако беше титла,щяхме да имаме комична недомислица и безсмислено повторение на владетелски титли като "О Господи,напътствай цар Цар,царя (владетеля) на Булгар" и т.н.,каквото не съществува в нито един от текстовете на Ибн Фадлан!