„Барадж тарих”, един от летописите в свода "Джагфар тарих", се оказва изключително ценен източник и за арабистиката, понеже разкрива сведения за историка от Х в. Ахмед ибн Фадлан и дори упоменава българското родословие на наследниците на Ахмед ибн Фадлан:



         Ахмед ибн Фадлан (922 г., посещава като секретар на посолство на халифата Волжка България и остава да живее в гр. Болгар)

Насър

Мохамед
Хамид
Нугман - умира 1061
шейх Дауд, син на Нугман;
Якуб ибн Нугман, т.е. също син на Нугман





    Нугман ибн Хамид написва книгата „Казий китаби” (с. 105, Джагфар тарих, С., 2005). Първоначално името на тази книга е „Кади китаби” (с. 17). Вероятно „Кадим китаби”, от араб. дума „кадим” (околовръст). Сиреч, в превод нещо като „Книга за нещата около нас”.

    Синът на Нугман, Якуб „собственоръчно преписал и дописал „История на България”, която нарекли „Казий китаби”” (с. 105). Ще рече, тюркският превод на арабското „кадим”, е схванато като „казий” и заглавието е „Книга за земята ни”.



    През ХІІ век андалузкият географ ал - Гарнати чете тази книга и упоменава, че нейното заглавие е: „История на България” (Абу Хамид ал-Гарнати.; ал-Му`риб ан ба`д аджаиб ал-магриб: „Това прочетох в История на Болгар, преписана от български кадия, който е бил един от учениците на Абу-л-Масали Джувейни...”).

      През ХІІІ век Баба Худжей компилира при написването на „Барадж тарих” от този труд.

    Баба Худжей компилира и от още един източник. Това са летописите на писателската династия Шамс - Микаил Башту - Абдула ибн Башту.

     Абдула ибн Башту довежда през 922 година посолството на Арабския халифат в Болгар, в което секретар е Ахмед ибн Фадлан.
        В началото на „Записки от Болгар” (922 г.) Ахмед ибн Фадлан съобщава, че посолството на Арабския халифат в гр. Болгар е осъществено, благодарение на посредническата мисия на пратеникът на българският владетел Амъс, „мъж по име Абдула бну Башту ал - Хазари” (Ахмед ибн Фадлан. Пътешествие до Волжка България. С.,1992, с. 1).




      Баба Худжей съобщава, че Ахмед ибн Фадлан, след като приел длъжността „сеид на Болгар”, забранил дастана на Микаил Башту „Шан кизи”. ( Баба Худжей, Цит.съч., с.50).

         Обиден от това, неговият син Абдула ибн Башту отива в столицата на Хазария град Итил, където продължава литературното дело на баща си.

     Явно спречкването между Ахмед ибн Фадлан и Абдула ибн Башту не е било безобидно. Това става ясно от факта, че Ибн Фадлан, който пише своя труд „Записки” /”Рисала”/ в гр. Болгар, си позволява в предговора да нарече Абдула ибн Башту с низбата „ал - Хазари”, което влиза в противоречие със собственото му твърдение, че той е „посланик” (Ахмед Ибн Фадлан, Цит.съч., с.1) до халифата на владетеля на гр. Болгар, Алмъс.

      Заглавието на епосът на бащата на Абдула, Микаил Башту, е „Шан кизи дастани” (или „Шах кизи дастани”). Историческата достоверност за съществуването на такъв епос сред волжките българи от ІХ век, е несъмнена. За съжаление от него са съхранени само откъслечни фолклорни преработки, които се появиха в края на ХХ век и бяха преведени в България под неточното заглавие „Сказание за дъщерята на Хана”.

      Епосът на Микаил е завършен през 882 година и се казва дастани (разказ, разкази) за земята (кизи) на Шан (или „шах”, владетел).

     За да разберем пълната и многозначна семантика на хунските термини „кизи, кесе”, е необходимо да интегрираме, както съхраненото по-късно тюркоезично значение на тази дума като територия (земя, кааза), така и съхраненото у дунавските българи (и у русите) значение за вербалност (сказание, казвам, сказал, указ, приказ, наказ), за да се уясни, че запазеният у Багрянородни (Константин Багрянородный. Об управлении империей (превод на руски от американското издание: Constantine Porphirogenitus. De administrando imperio. Washington., 1967)) (Х век) топоним „Атил кезе”, не означава буквално „междуречие”, а „земята на Атила”.
      В руските производни „указ, наказ, приказ” много ясно се е съхранило значението за „държавна реч”, следователно „киси, кезе”, не е просто абстрактно-географско понятие за земя, а държавно понятие за земя.
           Това е причината „Кади (м) китаби” на Нугман да стане „Казий китаби”, понеже арабското значение на „кадим” (крачка, околовръст) постепенно се развива в арабската теология в посока на суфизма (крачките на дервишкото изкуство) и не удовлетворява историческата семантика в книгата на Нугман.

           Абдула ибн Башту в периода 922 година - 943 година живее в хазарската столица Итил, където продължава литературното дело на баща си Микаил. Това го прави изключително интересен автор за хазарологията, понеже неговата книга по-късно става известна като „Хазар тарих” (История на Хазария). В нея се съдържат важни данни, не само за българската, но и за хазарската история.

       Тези данни „Барадж тарих” компилира през ХІІІ век.

         Книгите „История на Хазария” /Х век/ от Абдула ибн Башту и „История на България”/ХІ век/ от Нугман, не са запазени. Но много от тях е компилирано в книгата „Барадж тарих” /”История на Барадж”/, писана от Баба Худжей през ХІІІ век. Тази книга се смяташе за изгубена, но един ръкопис от нея се оказа спасен от сталинските погроми през 1938-1940 г.г. върху старите книги с арабско писмо в СССР и той бе издаден в края на ХХ век в елцинова Русия.

          Както казахме, около 922 година Ахмед ибн Фадлан забранява епоса „Шан кизи дастани” на Микаил Башту и неговият син, Абдула ибн Башту, напуска гр. Болгар и се установява в гр. Итил, хазарската столица.
          Едва през 943 година Абдула ибн Башту, „доволен от реформите (на владетелят на Болгар Мохамед, син на Ялкау, който е балтавар от 943 до 976 г. - б. м.) посветил на кана своя дастан „Кисек - баш”, който започнали да наричат и „Кисекбаш китаби” (с.76).

     Дастанът на Абдула ибн Башту е продължен след 944 година от неговият син Мамли. Тази книга става известна като „Хазар тарих” /”История на Хазария”/ и съдържа сведения за Хазария до нейният крах през 969 година.

           През ХІІІ век владетелят Барадж, чието родословие (шеджере) е съхранено в съчинението „Дафтар-и Чингиз-наме”, казва на летописецът Баба Худжей, че в семейната му библиотека се пазели книги от „Бакир (Ибн Фадлан - б. м.), дастана на Микаил, дастана на Абдула и много други...” (с.105).

        Нугман /автора на книга за България през ХІ в./, както посочихме, е потомък на Ибн Фадлан и до 1061 г. написва своята историческа книга, известна по-късно като „История на България”. „През 1061 г. куманите нахлули и убили кана и сеида Нугман” (с.103).

       Якуб, син на Нугман, „собственоръчно преписал и допълнил” (с.105) книгата на баща си.

          Фактически през ХІІІ век Баба Худжей е първият средновековен историк, който синтезира в своята хроника „Барадж тарих” летописите на две разграничени една от друга и враждуващи волжко-български писателски династии.

        Нугман и неговият син Якуб до последно остават верни на волята на Ибн Фадлан и не включват като извор в книгата си по българска история дастанът на Микаил Башту „Шан кизи” от 882 година.

         Баба Худжей пише:
    „Интересно, че този кадия ( Якуб ибн Нугман - б. м.) даже не споменал дастана на Микаил в своето изложение „История на България” и се оправдал така: „Аз не съм видял с очите си нито един екземпляр от дастана, а не мога да повярвам на устни сведения”. Между другото - продължава Баба Худжей - в краен случай поне един екземпляр е бил донесен (в гр. Болгар – б.м.) от банджийския търговец Калган от Хорисдан (Харков - б.м).” (с.50).  

Несъмнено заслуга на Ибн Фадлан е точното предаване на волжко-българския титул, като "балтавар", което обезсмисля протюркските инсинуации, че това бил титула "ел-тебир"...