Изкривен образ ли е създаден за късно-античните българи в просвещенско-модерната историческа наука и как „белите полета” в хунологията (да не се бърка със сюнологията) деформират изобщо историческите представи за това време.

 

         Миналото на хунските народи е прикрепено през ХVІІІ в. към изучаването на Римската история през ІV и V векове.
       Същото може да се каже и за миналото на готите (остроготите са хунски народ до 455 г.), но тяхната късно-антична история се обособява в просвещенско-модерните учебници в отделен научен проблем и се фаворизира като национално древно минало на германската държава.

 

      Обща заслуга на германската и руската исторически школи, е въпросът за късно-античните хуни да бъде вкаран в една абстрактна формула, наречена „велико преселение на народите”.

         Тя априори вменява, само на ниво мнение, че хуните имат своята прародина в Средна Азия и са тъждествени с Hsiong-nu (хсионг-ну), за които китайските историци дават сведение до І в. от н.е., след което те са асимилирани от хсион-пи (сянбийците). Вж. С.С.Миняев.

         През ХVІІІ в. Гибон определено мисли така и причислява предците на атиловите хуни към Hsiong-nu (Ото Менхен-Хелфън).

 

         Все пак модерната историческа наука в Западна Европа през ХХ в., във връзка с критичният метод, изоставя тази хипотеза-мнение, предвид нейната несъстоятелност и липсата на археологически данни за велико преселение през ІV в. чак от Средна Азия в Европа.

 

       Днес също може да прочетете в някои монографии, че хуните са дошли от Азия, но почти никой не твърди, че това е Средна Азия, а че става дума за онази Азия, която започва веднага след Дон, както са смятали късно-античните географи.

             Понеже днес Европа е до Урал, е необходимо ясно да се потвърди, че произходът на хуните е източно-европейски, предкавказки...

       Това обаче тихомълком се пропуска от някои учени, което ясно свидетелства, че европейската историческа наука няма готовност и желание да се занимава по същество с хунологията. Достатъчно беше да се появи през 1973 г. в Калифорния монографията на американският историк Ото Менхен-Хелфън „Светът на хуните”, за да стане пределно ясно, че в Европа хунологията няма научен потенциал.

         Изоставеното в западна Европа просвещенско мнение за идентичност между Huns и Hsiong-nu, процъфтява от 1900 г. в Русия, когато руският учен Иностранцев се заема да превърне германското мнение в научна доктрина.

         Руската историческа наука през ХХ в. също не разработва самостойно въпросите на хунологията, а просто превръща последната в придатък на сюнологията.

  Л.Н.Гумильов, последният "мохикан" на грешната хипотеза за това, че средно-азиатските хсионг-ну и европейските хуни, са едно и също.  

    Така въпросите около късно-античното хунско минало, което е спорадично експлицирано през ХVІІІ в. и ХІХ в., покрай изучаването на римско-византийската история, през началото на ХХ в. е прехвърлено от руската наука като придатък към изучаването на сюнологията в Средна Азия (?).

         Руската имперска наука в началото на ХХ в., в лицето на Иностранцев, тотално отхвърля предкавказкият произход на хуните, който е отбелязан от всички късно-антични летописци.

         Дали това е случайно или има нещо общо с руските имперски амбиции в Кавказ след средата на ХІХ в., не е наша тема. Все пак, имайки предвид, че потискането на паметта за предкавказкият произход на хуните, не е единично явление в руската историческа наука, където до края на ХХ в. не се разработваше волжко-българското минало на една държава, съществувала няколко века през Средновековието, може да бъде допуснато, че въпросите са повече субективни, отколкото обективни.

 

 

         Всички тези въпроси могат да останат и извън вниманието на българската историческа наука, ако не беше очевидно, че европейската просвещенско-модерна историческа наука, е отказала да изучи хунското минало на друго ниво, освен мнения.

         Тази област от историческото познание е свободна за бъдещо задълбочено и отговорно изследване, което не бива да плаща данък на стари руско-съветски идеологеми, навлезли отдавна като догми в българското историческо познание на ХХ в.

 

         Освен това обективното разработване на хунското минало е абсолютно необходимо за една пълноценна картина относно случването на Европа през ІV век, каквато отсъства, поради все още живите в обединена Европа националистически рецидиви.

 

        Хуно-българската роля в създаването на Европа през ІV в., е необходимо да бъде освободена от субективните епитети и експресивни оценки, давани досега за тези събития под общото название „варварски нашествия” и обективно да бъде проучено как Хунската империя става трети геополитически фактор през ІV в. и V в., наред с Римската империя и Персия.

         Благодарение основно на българите, римската цивилизация през ІV в. и през V в. се готизира и това е причинено от хегемонията на хуните в Скития, Панония и Дакия. Остроготите до 455 г. са хунски съюзнически народ и за разлика от визиготите прокарват хунските имперски амбиций дори в прословутата Каталунска битка от 451 г., когато под знамената на Атила избиват визиготи, включително и владетелят им.

   Всички тези въпроси изискват нов херменевтичен прочит от пост-модерната историческа наука...

 

Констатацията, че в Европа хунологията не се разработва като сериозна и обективна хуманитарна научна дисциплина, а за хуните се пишат общи фрази и за тях се повтарят едни и същи схеми още от времето на Гибон, е дадена през 1973 г. в монографията на американския професор Ото Манчън-Хелфън „Светът на хуните”, издадена посмъртно (Хелфън умира през 1969 г.) от издателството на Калифорнийския университет.

Пробивът в хунологията като наука за европейските хуни (да не се бъркат със средно-азиатските Hsiong-nu, които се изучават от сюнологията), бе направен от американски професор.