Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.06.2011 17:30 - Фолклорът като исторически извор, ІV част - "Веда Словена" (край)
Автор: letopisec Категория: История   
Прочетен: 3050 Коментари: 0 Гласове:
1



 „Фура ми, мале, татина.

                            Рунъ ми Дефина,

                            Чире ми Яра,

                            Яра ми Диа,

                            Диа ми Яра Прена” (с. 478)

 

         Това казва Драконът, известен у волжките българи като тотемът Барадж, а у дунавските като Ламия и змей Горянин.

         Тук „фура” е „гура”, а „дефина” е „делина” (дял). За първи път в епосът се споменава думата „татина”.

         Гур е татина!

         Думи, които по интересен начин ще срещнем и във фолклорният вариант на „Шан кизи дастана”, където е написано:

                   тази гора хората наричат Татеш”.

         Какво точно казва ламята?

         Да се опитаме да разтълкуваме думите й!

         Гур е татина. Рунъ (Дунав) е дял, а Чир (Чора, Дербентския проход) е Яра (Аран). Яра (Аран) е земята на Диа (Дуло). Дуло (Диа) е на Яра (Аран) - Прена (т. е. Бран, воин).

         Ламята пази „копра китка” и застава срещу майката, когато тя иска да отиде до „бахчето” и да откъсне владетелската трева.

         Явно това е значението на „копра китка” /магичен жест за владетелска клетвена дума/, след като Ламята застава срещу майката и й обяснява, че Рунъ (Дунав) не е център на държавата, а е „дял” на Гур /разбирай:Кавказ, където е била държавата Велика България/.

         Ламята изнася нещо като урок по история.     

         Майката на Боян е натъжена и започва да „рони дребни сълзи” (с. 478). Тогава Бог изпраща една Юда, която да оправи нещата. Юдата казва на майката, че Ламята ще се махне, ако тя вземе „Ясна книга” (с. 478) и прочете нещо от нея.

         Ясна книга” е в стаята на майката (това е силен образ, че езическите книги не бива да се обругават от новите българи - християни), тя я взима и излиза на порти, където чете:

 

                            „Та ми на порти седнала,

                            Пела ми майка, запела:

                            Яра ле, Диа ле,

                            Яра ле, Прена ле,

                            Зерби ти ярнеш,

                            Дуру ми дуру насита,

                            Насита дуру коприта.

                            Усен ми Бана назина:

                            Хай ми, Яра, хай ми Диа

                            Хай ми, Яра, хай ми Препа,

                            Дусун Лама на висе,

                            На висе на звеза” (с. 479)

 

         Този текст играе вълшебна роля и Ламята литва на „висе”. Явно при Диа (Дуа, Дуло).

         Майката бере китка, както Бана е „назинал” (зинал, поръчал), понеже тези треви в Дуру (Гуру) са в „насита” и му праща билка от Купи (Кубан), т. е. коприта.

         Под поетическите метафори обаче се крие езическо-обреден тайнопис.

         Лястовицата ще „въздигне” и отнесе на р. Дунав тревата марина (мренива), която участва в сключването на клетвени договори, т. е. ще отнесе владетелската (мар-ина) трева от Гур в новата земя на цар Боян.

         Ето византийският летопис, който е оставил спомен за клетвеното значение на владетелската трева: „При това беше възможно да се види Ромейския император да извършва с ръце възлияние от чаша върху земята, саморъчно да обръща конски седла, да хваща тройни ремъци, да повдига нагоре трева...” 269.

         Този стар клетвен езически обряд (да се въздига трева) е поетично интерполиран в епоса, който ние се опитваме схематично да реконструираме, на основата на помашкият фолклор за Бана.

         Но това не е всичко.

         Явно значението на епоса в средновековната българска култура е било изключително продуктивно, понеже епосът на Вениамин за преселението на цар Боян (и народа бояни), е източник на създаване на нов пролетен обичай „маринка” (мартеница).

         Старият езически обряд е трансформиран.

         Боян написва „на книга” да се прави следното. Три недели преди да дойдат лястовиците, да се връзва на дясната ръка на малките деца бял и червен конец. След това майката да сваля талисмана и да го поставя в градината /бахчето/ под камък, за нишан... За да види лястовицата, която носи в клюна си „копра китка” от Крайна-земя, къде да остави владетелската трева. На децата да се казва, завещава писателят Вениамин (Боян), че това на ръката им не е „белу сукну” и „червену сукну”, а е „маринка”, „устала ут Край-земе”.

         Този общобългарски обичай съществува и до днес у българите в Република България, само старото име „маринка” (от мар, владетел) се е отъждествило с месец „март” и обряда се нарича „мартеничка”.

 

                            „Я ви се молба моле,

                            Да пишете бела книга,

                            Бела книга, царну писму,

                            Да е пратите пу земе-та:

                            Кой си има малки деца,

                            Да увиет белу сукну,

                            Белу сукну и царвену,

                            Да му вързат на рока-та,

                            На рока-та на деснива-та,

                            Ега си е веке лету

                            Лету и пролету,

                            Да му вързат, да му думат:

                            Чи ни си е белу сукну,

                            Белу сукну и царвено,

                            Туку си е маринка,

                            Устала ут Край-земе” (с. 168, 169)

 

         Лястовицата донася многожеланата трева от Крайна земя. Цар Боян сяда на владетелската трапеза и... започва да се държи като дедите си от династията Дуло.

         След вечеря се разказват героични легенди. Същото е правил и Атила, според Приск. Цар Боян в епоса започва с хвалба на своите велики хонски предтечи:

 

                            „Атле ми Диа,

                            Диа ми Яра.

                            Фалба ти фала.

                            На небе, на земе.

                            На земе, на поле,

                            На поле, в гората,

                            На море, на Дунав” (с. 490)

 

         Стефан Стамболов (1887 - 1894) е бил бесен на късогледите учени, които обявяват най-известната в Европа българска книга „Веда Словена”, за фалшификат. Той предлага на събирачът на помашкият фолклор Гологанов да се пресели в София и му обещава пенсия. На тесногръдите учени отговаря: „Всички европейски академии се заинтересуваха от родопските песни”.

         Сто и тридесет години по-късно тези песни и тяхното историческо съдържание, не са познати дори на средно-интелигентният български читател.

         Учените все още спорят дали това са славянски веди/???/, стари колкото санскритските и сякаш никой не иска да види, че това не е славянска митология (Атле не е славянски бог), а българо-мюсюлмански фолклор със силен исторически подтекст.

         Наскоро в интернет прочетох руски превод на „Веда Словена”. Там Бана (Боян) се превежда Пан (пане, „господин” на полски език). Все едно помашкият епос пее:”Господине Кралю” или „Господине Царина”???

         Баан, Бан  е лично име, Боян...

         Нашият преразказ е към своя завършек.

         Естествено, че нито Атле, нито Диа са пра-исторически божества. Това са исторически личности и единият от тях, Атле, е като „агне кушуту”, спрямо другият, Диа (Дуа, Руа, Дуло, Дуан).

 

 

                            „Атле ми Диа,

                            Суру ми агне кушуту” (с. 493)

 

         Цар Бана продължава своята възхвала към основателите на династията Дуло:

 

                            „Стана ми Бана от трапеза,

                            На трапеза хору ми играе,

                            Хору ми играе, песна пее:

                            Тебе си, Атле, фали.

                            Атле ле, Диа ле,

                            Диа ле, Яра.

                            Яра ле, Прена.

                            Седиш ли на небе;

                            Ясну ти лику палиту” (с. 495)

 

         Явно така грее (палиту) родовата памет.         

         Боян продължава родовият разказ. Споменава се Еню (Неню), с когото е свързана старата обредна представа за млякото и възможността му да се сири. Боян не забравя и тюркското име на основният военачалник:

 

                            „Колчу ми в корабе,

                            Корабе ми Колчу кара” (с. 495)

 

         „Колчу” е калка на „Чоргу”, чийто титул на гръцки пък е „Сурсу” (в хрониките за Сурсубоил, т. е. чоргубоилът на цар Симеон).

         Апогей на трапезната възхвала е когато Боян кани ритуално Атле (Атила) на своята владетелска маса:

 

                            „Гозба ти, Атле, госте,

                            Гозба е ясна бъдница,

                            Ясна бъдница, ясна мреница

                            .............................................

                            Със хору та фале,

                            Със хору, със песна -

                            Как та е фалил бабайку ми,

                            Бабайку ми на Край-земе”.

 

         Бана е първият владетел на новата земя. Баща му (бабайку му) е бил владетел на Крайна земя. Алюзията към Кубрат е очебийна.

         Какво е правил Кубрат? Къде е той?

 

                            „Как та е фалил бабайку ми,

                            Бабайку ми на Край-земе.

                            Чи си имал Ясна книга.

                            Фъркнал си на небе-ту,

                            На небето при тебе.

                            Та му даде Ясна книга,

                            Учил си го йоще научил

                            Да си пее Ясна книга,

                            Да си те фалба фали” (с. 496, 497)

 

         Боян пък завещава на потомците си „златна свирка”, която била съхранена в „златни съндъци” (с. 508).

         Явно голям епос е оставил авторът, наречен на едно място, което вече цитирахме, „Богум милен”.

         Жалко, че не знаем нищо за този средновековен творец от Х век.

         И все пак славният поетичен образ на лястовицата не е забравен, очевидно българските еретици (катари) са го занесли чак до Франция, а трубадурът Вантадур (удивително, името му сякаш е изкопано от vh’ndur) го е обезсмъртил в стиховете:

 

„От грижата, която ме преследва,

къде да се скрия?

Нощем тя ме вълнува и ме мята

на ръба на леглото.

Страдам повече от любов,

отколкото влюбеният Тристан,

който изтърпя много мъчения,

заради Изолда, русата.

О, Боже! Защо не съм лястовица,

за да прекося въздуха,

летейки в дълбоката нощ

чак до нейният дом”270 .

 

         Според първият изследовател на катарите, немският учен Ото Ран, една от пещерите на съвършените учители, в близост до градовете Вердюн и Монсегюр, е била „пещерата Боан271

 

         Преди да приключим темата нека отдадем заслуженото и на Димитър Маринов, който прави в края на ХІХ век теренни проучвания за народната вяра и религиозните народни обичаи. Той описва хороводният танц и обред „Боен” (боенец). Времето, през което се играе това хоро (което не е „склопено”, т. е. не е в кръг) е през великите пости. „После Сирни заговезни момите се събират и почват да се приготовляват за боенец или боеник - обред, който начиня от Среднопостница, а в Бургаско - от Св. 40272         Боенецът се играе до деня срещу Лазарница, т. е. до петък срещу Лазарница. Тая вечер се свършва тая игра273.

         Тоест, „Боенец” е вместен преди основният християнски празничен цикъл, който включва Лазаровден, Цветница и Възкресение (Великден).       По същото време, както вече отбелязахме е и мчк. Боян, княз Български. Три дена преди Лазаровден.

         Във „Веда Словена” пък е казано следното за времето, през което се пеят песните за цар Бана: „Когато веке заминувала зимата и пристигнувало лятото, излевали вън от селото момите, юнаците и пеяли следующата песна” (с. 393). Така започва помашкият цикъл за „Бана”.

         Описанието, което дава Д. Маринов на танца, има интересна символика, която трябва да бъде интерпретирана.

         Хороводният танц „боенец” включва следните елементи. Една по-едра мома играе ролята на момък, а друга по-малка (около 8 - 10 годишна) е „негова” съпруга. „Момъкът” има специално облекло и атрибути, включващи стяг (знаме), секира и много кърпи, които можем да предположим, че символизират стрели на лък. „Момъкът” играе и хвърля от своите „много кърпи” към старите мъже наоколо (дядовците), които в отговор взимат кърпата и връзвайки в нея монета, я връщат.

         Символиката е впечатляваща. Разиграва се стилизиран „военен обряд” (хвърляне на кърпа, т. е. стрели) и „отговор” - плащане на данък.

         Игрите и песните, вземани заедно, се казват боенец или бояник”, пише Д. Маринов274.

         Обредът е „войнствен” (секира, стяг) и съществено се различава от следващият календарен празник „Лазаровден”, т. е. не може да бъдат смесени в представите на българската народна култура.

         Димитър Маринов е живо заинтригуван кой е източникът на този ритуал. Баба Драгана, от с. Марян, Еленско, разказва на Маринов, че „тая игра се правела в чест на някакъв царски син - Боян, който бил много хубав, който знаел омайно да свири и пее и разбирал езиците на всички животни. И когото самовилите са залибили и грабнали275.

 

 

         Един от адептите, който смята, че „Веда Словена” (помашкият фолклор) са автентични теренни проучвания, е литературният критик Кръстю Куюмджиев, който в книгата си „Словото - творец” (С., 1989, с. 63 - 114) написва блестяща студия - „Милион въпроси”.

         Има и други ценители на помашкият фолклор на българите - мюсюлмани, но от тях ще споменем само поетът Борис Христов, благодарение на който през 1999 г., за първи път след 1874 и 1881 г., двата тома са преиздадени!

         В своята студия Куюмджиев преразказва 579 стиха от първият том на „Веда Словена” (1874 г.), който като цяло съдържа 8000 стиха. Общо двата тома съдържат над 20 000 стиха, т. е. повече от два пъти от стиховете, които съдържа прочутият германски епос „Песен за Нибелунгите”. В последният също се упоменава  Etzel”/Атила/, както и  в нашият епос. В англо-саксонския епос от VІ-VІІ в.в. „Видсид”, се слави „Aetla”! В древногерманската песен от V век „Песен за Хльод” /съхранена в скандинавската „Сага за Хейдерек”/ се пее, че „Хльод се роди в хунската земя”. В „Старата Еда” има „Грендланска песен за Атли”. Във „Втора песен за Гудрун”/Х-ХІІ в.в./ Гримхилд убеждава дъщеря си Гудрун да се омъжи династично за „богатия Атли”(строфа 30




Гласувай:
2


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: letopisec
Категория: История
Прочетен: 11485302
Постинги: 701
Коментари: 12663
Гласове: 3319
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. роман за Атила
2. Династията Дуло - изследване
3. Съвременното състояние на кимерийския проблем - статия на А.И.Иванчик
4. Българи и ефталити - проучване
5. Кимерийци и хуни - мит или реалност? - изследване
6. Ранните хуни в Източна Европа - откъс от монографията от 1973 г. на американския професор Otto Maenchen-Helfen
7. Народите в хунската империя, ч.І
8. Как българите останаха без история...
9. статия на Вл. Георгиев, бележит български езиковед
10. статия на Вл. Георгиев за тракийския език
11. Посланието на големият български историк Златарски.
12. ИСТИНСКАТА БЪЛГАРСКА ЕТНОГЕНЕЗА
13. Кои са кутригурите? - нови аргументи
14. Български цар е превзел Персия, според Паисий Хилендарски
15. СЛАВЯНСКИ ЕЗИК ЛИ Е БЪЛГАРСКИЯ?
16. Кого обслужва идеята, че сме траки?
17. РАЖДАНЕТО НА ЛЕВСКИ
18. Град Несебър и тракийското божество Mezen.
19. Българите не са тюрки...Какво казват източниците?
20. 1-ви ВЪПРОС КЪМ КОНГРЕСА ПО ВИЗАНТОЛОГИЯ В СОФИЯ, 22-27.08.2011
21. 2-ри ВЪПРОС КЪМ КОНГРЕСА ПО ВИЗАНТОЛОГИЯ В СОФИЯ, 22-27.08.2011
22. 3-ти ВЪПРОС КЪМ КОНГРЕСА ПО ВИЗАНТОЛОГИЯ В СОФИЯ, 22-27.08.2011
23. 4-ти ВЪПРОС КЪМ КОНГРЕСА ПО ВИЗАНТОЛОГИЯ В СОФИЯ, 22-27.08.2011
24. 5-ти ВЪПРОС КЪМ КОНГРЕСА ПО ВИЗАНТОЛОГИЯ В СОФИЯ, 22-27.08.2011
25. 6-ти ВЪПРОС КЪМ КОНГРЕСА ПО ВИЗАНТОЛОГИЯ В СОФИЯ, 22-27.08.2011
26. АВИТОХОЛ И ЕФТАЛИТ