"Има няколко древни български празници, свързани с древната легенда за Сак и Сок. Според този мит, злите духове решили да унищожат човешката раса и за тази цел издигнали висока стена, която отделяла Слънцето от Земята. На Земята се възцарили студ и мрак,всичко живо загинало.

        Тогава на помощ се притекъл алпът Мардукан - Карга. Заедно със синовете си Сок и Сак той се отправил към стената, за да я унищожи. Понеже щели да летят близо до слънцето и то щяло да ги изгори, Мардукан - Карга изпратил синовете си за мед, който щял да ги предпази от изгарянията.Сок и Сак обаче се уплашили, литнали в ивицата на нощта и не се върнали при баща си.Без да чака синовете си, Мардукан- Карга сам счупил стената, но с това той излязъл под парещите лъчи на слънцето. Неговите горящи пера паднали на земята и се превърнали в черни (врани) коне.


      Затова, че пожертвал себе си, за да могат хората да имат светлина и топлина, бог Тангра пожалил живота на Мардукан - Карга. Оттогава всяка пролет той се връща при хората под образа на врана. За измяната на Сак и Сок към баща им, тяхната майка и покровителката на семейното щастие Чакчак, ги проклела. С  времето двамата братя осъзнали вината си и искали да се извинят на майка си, но не успели да преминат границата между деня и нощта и завинаги останали в тъмното."

history.rodenkrai.com/new/legendi/legendata_za_mardukan_i_sinovete_mu_sak_i_sok.html



Основното в тази волжко-българска легенда е скриването на слънцето като апокалиптично действие и разрушаване на преградата („стената“), която го крие.

Това ядро на легендата повтаря хуритския мит за бог Кумарби и създадената от него скала Уликуми, която скрива слънцето и се опитва да разруши вселенския ред.


Kumarbi l"ancien (Sumer vers 3.200 avant J.C.)

В хуритската митология Кумарби, за да се отърве от своя син-наследник на божествения трон Тешуб, решава да създаде камъка-скала Уликуми, чието име в превод е „разрушителят на Куми”.






      Ние виждаме във волжко-българската легенда, че е съхранено името на асирийския бог Мардук, който е аналог на хуритския Кумарби, посредством  приписваните му основни  епитети като "владетел на боговете" и "баща на боговете". Тоест, няма съмнение, че произхода на ядрото на волжко-българската легенда е от региона на Анатолия и Месопотамия.

Бог Мардук

Волжките българи са наследници на българите във Велика България на Кубрат, които не последват Аспарух към долни Дунав и които от 669 г. до 969 г. са поданици на Хазарския каганат. По това време волжките българи губят езика си и се отюречват, нещо видно и от нашата легенда, където на древния бог Мардук му е прикачен тотем Карга/Гарга, а и спомена за величието му е сведено до редови алп/дух.

С други думи, пред нас стои въпросът кой е пренесъл сред волжките българи древната легенда за Кумарби и скалата скриваща слънцето, оше повече, че името на Кумарби под формата „Камир Аби“ присъства сред съхранените исторически книги на волжките българи.

През 1959 г. в Мадрид бе открит ръкопис от ХІІ в. на андалузкия историк ал-Гарнати, в който ал–Гарнати твърди, че при посещението си през ХІІ в. във Волжка България, е чел българска историческа книга и упоменава, че нейното заглавие е: „История на България” (Абу Хамид ал-Гарнати. Ал-Му`риб ан ба`д аджаиб ал-магриб: „Това прочетох в История на Булгар, преписана от български кадия, който е бил един от учениците на Абу-л-Масали Джууейни...”).

letopisec.blog.bg/history/2013/09/14/voljki-bylgarin-e-bil-syuchenik-na-al-gazali.1148421

       В компилативния сборник „Джагфар тарих“, който е съхранил много от древните волжко-български летописи от ХІІІ в., четем: „Камирците са клон на синдийците. Те се нарекли така, защото вярвали в легендата, че Всевишния направил тяхната прамайка Камир-Аби от тесто” (Бахши Иман, Джагфар тарихи., С., 2005, с. 17).

letopisec.blog.bg/history/2012/07/25/kimeriiski-legendi-sred-voljkite-bylgari.982651

Летописът свързва „Камир-Аби“ (Кумарби) с кимерийците, които били клон на синдийците.



          Ето и най-древната легенда за произхода на българите при волжките българи: „Началото на нашите начала е в племената синд и имен” (пак там, с. 14).



И така, излиза, че според волжко-българските легенди, синд, т.е. синдо-меотите, стават кимерийци. С други думи, произходът на легендата за скалата/стената, която скрива слънцето, независимо от вторичните тотемни тюркски наслагвания, е хуритско-анатолийски и посредник за усвояването на тази легенда сред българите, са кимерийците, т.е. протобългарите.

Г.С.Раковски. Българска старина. Букурещ, 1865, с. 200
books.google.bg/books

Божидар Димитров: Съвременният български народ не е биологически продукт, съставен от „два (или три) етнически компонента“, слели се в VII–IX век, а историческа категория, формираща се непрекъснато през VII–XX век на базата на българската политическа идея. В българския народ са асимилирани над петдесет народи само през Средните векове — авари и моравци през IX век, печенеги и узи през X–XII век, кумани през XII–XIII век, алани и татари през XIV век. Някои от тези народи, като куманите и печенегите, наброяват стотици хиляди (при общо население на територията, населена от българи, 2–2,5 милиона души) и неслучайно куманите дават последните две царски династии на българската държава — Тертеровци и Шишмановци. Но когато го правят, те вече се наричат българи. Хиляди западноевропейски войници, паднали в плен по време на османското владичество и отказали да приемат исляма, са заселени от османските власти в българските християнски села, за да отработят за 15–20 години свободата си от пленилия ги спахия. Повечето от тях се женят за българки и се асимилират в българската народност.

Синдите са разбира се Тракийските Синти,преселили се на изток при походите на Дионис. А легендата за Сак и Сок е заимствана от съветския писател Аркадий Гайдар (носещ Българска фамилия) и оживява по един или друг начин в неговите герои Чук и Гек.