Още от краят на ХІХ в., благодарение на развитието на критичният метод в западното историознание, става ясно, че българското късно-антично минало е в общо семантично поле със сведенията на византийските извори за народите кутригури и утигури.

 

Анализът на изворите показва, че за „утигури” пишат само гръкоезичните късно-антични историци, а сироезичните византийски автори и латинските употребяват за същият етнос името „българи”.

Гръкоезичната  византийска историческа школа обаче е била най-силно развита. Етнонимът „утигури” е упоменат за първи път от Прокопий Кесарийски през VІ в., като той дори проследява генеалогията на утигурите и кутригурите не само до ІV в. от н.е., но и в древността до кимерийците.

По сходен начин постъпва в арабоезичната средновековна историческа литература Абу Джафар Мухамад ибн Джарир ибн Йазид ибн Касид ибн Гилиб ат-Табари (839-923), който дава първи сведения за „банджар” (или „бунджар”), които изписва и като „бурджан”. Тези сведения имат при ат-Табари сасанидско-персийски произход от времето на царуването на Кавад (488-496; 499-531) и синът му Хосрой Ануширван (531-579) .

Ат-Табари пише: „...абхазите, банджар, баланджар и аланите се обединили за атака в страната на Хосрой Ануширван и нападнали Армения, за да подложат населението й на грабеж...”(История на пророците и царете, ХХІІ).

Арабоезичният автор от персийски произход ат-Табари, дава сведение за народ „банджар” (Ахунов от Казан кодифицира етнонимът като „бунджар”), който в константинополския препис на Бел`ами, писал веднага след Табари, е изписан „булджар”. Иранското „г“ на арабски се изписва като „дж“.

Ат-Табари (Глосарий, DХСI) употребява и формата „бурджан”, с което наименование арабските средновековни историци масово наричат  Дунавска България.

Прокопий Кесарийски от VІ в. в „Тайната история” дава сведение за  събитие, което се развива през 541 г. и е във връзка с византийско-персийският конфликт по това време. „Хосрой току-що беше изпратил и една хунска войска срещу подвластните на ромеите арменци, за да отвлече вниманието на ромеите и да прикрие действията си в страната на лазите. Други съобщиха на Валериан и ромеите за тези варвари и те ги пресрещнаха и в завързалата се битка им нанесоха унищожително поражение, вследствие на което повечето от варварите бяха убити. Персите узнаха всичко това.” (Тайната история, С., 1983, с.22).

Както виждаме Прокопий и Ат-Табари пишат за едно и също събитие.

Можем да се доверим на ат-Табари, че аланите също са участвали в това нападение, защото първа точка на сключеният през 562 г. петдесетгодишен договор между Византия и Персия, потвърждава ролята на аланите в атаките през Кавказ на юг. Ето го текста на договора:

„Ще покажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата (Дербенд – б.м.)”. (Менандр Византиец., отрывок 11; в: Византийские историки. СанктПетербург, 1860).

Византийските историци познават народа „абхаз” и са дали доста сведения за тях, но нищо не са казали за „банджар” и „баланджар”, упоменати от ат-Табари, заедно с алани и абхазци при атаката. Тях те наричат, както става видно от мирният договор от 562 г., с името „хуни”, а Прокопий (и след него Агатий, Менандър, Теофилакт и т.н.) ги именува „кутригури” и „утигури”...

Кой са тези „бунджар“, т.е. Бунгар, ако имаме предвид, че иранското „г“ е „дж“ на арабски?

Една от най-интересните легенди за произходът на българите е съхранена в епосът „Искандер наме” на персийският поет Низами, който той пише в самото начало на ХІІІ в.

 Според легендата, Александър Македонски имал двама воини Бун и Гар, които участвали в походът му в непознатите земи на север, но двамата се разболяли от неизлечима болест и за да не заразят останалата армията били изоставени в една пещера. В нея те по чудо оцеляли, благодарение на някаква черна течност или кал. Пещерата се наричала „Балгар” и двамата решили отсега нататък да се казват „българи”, по името на пещерата.

        
        Най-интересното в тази легенда е, че „Бун” и „Гар” са всъщност „Бунгар“, т.е. „бунджар“...

        Тук е необходимо да отбележим, че според Джагфар тарихи, тази легенда Низами я заема от епоса от ІХ в. на Микаил Башту "Шан кизи дастани". В съхранените фолклорни остатъци от епоса на Микаил днес, срещаме имената "Ат" и "Тарвил", които явно са добавени по-късно от фолклорните изпълнители. Оригиналните имена несъмнено са били "Бун" и "Гар", съхранени и доднес в епоса на Низами "Искандер наме".

Мохамед ибн Джарир ал-Табари (838–923) е един от най-ранните и най-известни персийски и мюсюлмански историци и тълкуватели на Корана.
Измежду неговите произведения най-известни са:
„Тарих ал-Табари“ (История на Табари) и
„Тафсир ал-Табари“.

Низами́ Гянджеви́ Абу Мухаммед Ильяс ибн Юсуф (перс. نظامی گنجوی‎ — Nezâmi Ganjevi, курд. Nîzamî Gencewî, نیزامی گه‌نجه‌وی, азерб. Nizami Gəncəvi, около 1141, Гянджа, современный Азербайджан — около 1209, там же) — классик персидской поэзии, один из крупнейших поэтов средневекового Востока, крупнейший поэт-романтик в персидской эпической литературе, привнесший в персидскую эпическую поэзию разговорную речь и реалистический стиль. Используя темы из традиционного устного народного творчества и письменных исторических хроник, Низами своими поэмами объединил доисламский и исламский Иран[1]. Героико-романтическая поэзия Низами на протяжении последующих веков продолжала оказывать воздействие на весь персоговорящий мир и вдохновляла пытавшихся подражать ему молодых поэтов, писателей и драматургов на протяжении многих последующих поколений не только в самой Персии, но и по всему региону, включая культуры таких современных стран, как Азербайджан, Армения, Афганистан, Грузия, Индия, Иран, Пакистан, Таджикистан, Турция, Узбекистан. Его творчество оказало влияние на таких великих поэтов, как Хафиз, Джалаладдин Руми и Саади. Его пять маснави (больших поэм) («Хамсе») раскрывают и исследуют разнообразные темы из различных областей знаний и снискали огромную славу, на что указывает большое число сохранившихся списков его произведений. Герои его поэм — Хосров и Ширин, Лейли и Меджнун, Искандер — до сих пор остаются общеизвестными как во всем исламском мире, так и в других странах. 1991 год был объявлен ЮНЕСКО годом Низами в честь 850-летия поэта[2].

Освен всички споменати имена на българите, има едно от времето на X век, което е написано от един от най-просветените българи по това време, владеещ до съвършенство освен български, още, тогавашният гръцки, латински и еврейски езици, презвитер Григорий мних на всички църковници на българските църкви, при превода му на хронографа на Фортунат и отразено в преведения от него текст: "Книги Завѣта Божiа Ветхаго, сказающе образы Новаго Завѣта, истинну сущу, преложеная отъ греческаго языка въ словенскый при князи блъгарьстѣемъ Симеоне, сыне Бориши, Григорiемъ, презвитеромъ мнихомъ всѣхъ церковникъ блъгарскихъ церквiй, повелѣнiемъ того книголюбца князя Семiона, истиннѣ реши боголюбца". Става дума за "князи блъгарьстѣемъ и блъгарскихъ" и то по времето на "того книголюбца князя Семiона". Така два пъти в едно изречение Григорий съобщава за самонаименуванието на българите или блъгарите.

е интересна и за всеки случай е трябвало да уточниш, че "Искандер" е всъщност самият Александър. Ето какво чета в тази връзка в дисертацията на Георги Владимиров, СУ, 2004, изследвал паралелите между Дунавска и Волжска България, цитирам дословно:
"Волжските българи нямали свой "Именник", може би защото въпросният дунавски летопис всъщност представлява историята собствено на династията на "източните" българи - уногондури. Създателите на Волжска България, българите - кутригури, очевидно търсят своя исторически корен другаде. Прави впечатление, че те определено свързват началото на своята история с делата на Александър Македонски (Искандер Зул Карнайн). Сред тях широко е разпространен сюжетът за произхода на народа и управляващата династия от Искандер, мотиви от който се срещат както в произведенията на източните автори от XII в. Наджиб Хамадани и Низами Гянджеви, така и в различни предания на татарския фолклор."

Да припомня само, че наименованието "татари" e наложено официално с указ на Ленин и почти век от обнародването му, не спира да буди възмущение в европеидната част от "татарите", които упорито твърдят, че са българи и се борят за името си. Оказва се доста тъпо, че макетата учат децата си, че дори ние, днешните "бугари" сме татари, но това май е по-добре за нас, отколкото да упорстват както преди век да присъединят България към Македония, може би албанците са им стъпили вече на вратовете.

Благодаря за коментара. Георги го познавам лично, много начетен млад учен, единственият му недостатък е, че иска да е конвенционален учен. Все пак той е един от малкото, който проучва волжко-българската културна история...Ако оставим Георги настрана, ми се ще да попитам защо никой български историк не взе да проучи произхода на името "уногундури", да извади вариантите му при Теофановите 16 преписа, да види и другите форми, между които уновундбългари? Да се опита да направи дисертация по този проблем, а не всички безкритично да си повтарят едно въведено през ХХ в. име, около което няма сякаш нищо съмнително? Та нали това е дълг именно на конвенционалната история, при това е благодатна тема? Ето онзи ден чета един от най-начетените днес руски учени Тохтастев, една негова статия за скитския език. Човека така навлиза в проблематиката, че отрича писанията на Абаев, че скитски и сарматски език са едно и също и като истински конвенционален учен не смята, че трябва да плаща дан на ХХ в., така както ние плащаме дан с употребата на това понятие "уногундури"? При Теофан, от който заема А.Библиотекар и Багрянородни, освен тази форма, я има и формата "уновундбългари", т.е. хуни: вунд и българи.....Ами за уногундури никой друг не пише, а за вунд пише и Мар Абас Катина през 4 в от който заема и Хоренаци, за бундурки пише и грузинскато съч. от V в. Мокцевай Картлисай, легендата за Бун при Низами....И т.н. Но няма кой да напише дисертация и всички като коне с капаци повтарят - уногундури, уногундури....При това Йордан пише за хунугури, т.е. хуни от Гар, а ето я пак легендата за Бун и Гар....Аз имам обяснение как при волжките българи се появява легендата за Александър Македонски. Тоест, едно е да кажеш, че още от 19 в. при Марджани има тази легенда, друго е да проучиш как се е появила при тях....Благодаря за идеята, следващата статия ще е на тази тема.

Опасявам се, че Владимиров е склонен да подценява констатираните от него вярвания в македонския произход на "татарите", или дори да ги обяснява с религиозни модели, приети по целесъобразност. Нека не забравяме обаче, че корените на тази вяра датират векове преди европейския ренесанс, който за първи път не само фокусира, но и базира общественото мнение и съзнание върху постиженията на елинизма и създава предпоставките впоследствие елинизмът да бъде изгигнат в култ и еталон заедно с най-големият му разпространител и внедрител в историята - Александър Македонски. А "татарите" са го тачели далеч преди това да стане мода и престиж... Разбирам колко абсурдно изглежда "татарите" да се окажат македонци, но и опровержението не е по-малко абсурдно.

Напомня ми за угри и за хуни...

При това става въпрос за ранни времена, дори преди средновековието...Дори в Корана се споменава...Изтокът не дължи възхитата си към Ал. Македонски на елинизма, а има собствена традиция, която е жива, както в персийските легенди Худай-намак, така и в епосите на Фирдоуси и Низами, а и не само на тях...Нормално е легендите да намерят отзвук и при волжките българи, чиято историографско-легендарна литература следва арабоезичните образци...

Неслучайно един от известните хуни на Приск се казва Хелхал, името му изглежда е прозвище, понеже има гр. Хелхал в същата област...

Чета Ви , понякога.
Странно ми е , че убедено говорите/пишете за преди 1000-1500 години.
Предполагам Ви е известно, че има и друг поглед върху продължителността на човешката история , а и ,особено , цивилизация.
Лично аз считам, че човечеството е на възраст около 300 до към 700 години, а цивилизацията на около до към 300 години.
Първият постинг/писание в блога ми е за "възрастта на човечеството".
За кво иде реч ли:
За това, че няма никакви древни шумерегиптяни и еладоримляни, също и кимероските , а и славянопрабългари, а от там т.н. първо и второ българско царство.
Има достатъчно изследвания доказващи преместване назад във времето на т.н."дубликати", и то по няколко пъти /с различни цикли=брой години в цикъл/.
Не е излишно да се разгледа Лисабонското земетресение , като начало на настоящия модел на цивилизацията.
Цивилизацията я разбирам като БЕЛИЯ свят.

Има и изследователи, които стигат до още "по-екзотични" изводи, при което , тези изследователи не са с буквички пред името си.
Щом споменавате Фомен и Ко - знаете какво са писали.
Беше интересно да ги прочета .......преди повече от 10 години, а времето ,знаете че тече.
проблемът е че в случай че се приеме "кратката история" как примерно ще се пише за онези измислени шумероегиптяноеладоримляни заедно с българославяни и други виртуални герои ?
А и къде ще отиде неоснователната патриотична гордост ?

На колко поморийски си Г-н Кирил Милчев? Прекаляваш с ракията и ставаш смешен и забавен, дано надницата от микимакадонците ти е достатъчна да се напиваш по често за да ни развеселяваш и в бъдеще!

Ето от това обяснение се страхувах. Както на Владимиров. Е, не съм в състояние са го опровергая със сигурност, но мога да забележа сериозна причина за недоказуемостта му. Ако произходът от Александър Македонски е традиция за вярващите в Корана, тогава всички мюсюлмани щяха традиционно да се самоопределят като наследници на Александър. Което не изключва възможността неголяма част от всички тях (например част от татарите) да са едниствените истински наследници на Александър измежду всички претендиращи мюсюлмани. Погледнато обратно обаче, да откриеш, че единствено тази малка част от всички мюсюлмани се самообявяват за наследници на Александър заради традиция в Корана, си е неправдоподобност, която се самоопровергава от огромния брой мюсюлмани, които не се самоопределят за наследници на Александър.

Това е елементарна методическа постановка, и ако някой се опитва да я опровергава с намиране на убедителни "доказателства" за мотивацията за нарушение на общото правило, той или спекулира, или се самозаблуждава поради непознаване на културни или верски особености.

Няма научен институт в света, който да не приема, че античните македонци са гърци. Това личи не само от имената на царете (гръцки), не само от самоопределянето им като гърци, но и от факта, че Филип и Александър Македонски работят за една гръцка политическа идея - обединението на стотиците гръцки градове държави в единна империя. Тази империя трябва да постигне две важни политически цели. Да спре войните между гръцките градове държави и да се противопостави на Персийската империя, чиито агресивни действия през VI-IV в. пр.Хр. застрашават гръцката независимост.

И Филип, и Александър успяват в действията си, подкрепяни от не малка част от гръцкото общество. Царствата, които възникват на територията на Александровата империя след смъртта му и над които застават “македонски” пълководци като Антиох, Птолемей и Лизимах, се наричат елинистически (т.е. гръцки) царства, а периода на съществуването им (края на IV-I в. пр.Хр.) - елинистически. Там цъфти гръцката образованост и култура, най-високата в света в тази епоха, постигнала интересна симбиоза с персийската и египетската цивилизация. В Александрия се появява и най-голямата библиотека в света - 600 000 тома. На гръцки език - не на македонски, какъвто и тогава, и днес не съществува.
Династията на Александър е претендирала, че произлиза от Херакъл, че е дошла в Македония от южния гръцки град Аргос и че е елинска, поради което е получила право да участва в допускащите само елински атлети Олимпийски игри, а това е станало във времето на Александър I Филелин, тоест около 150 години преди раждането на Александър III Велики. Филип II, бащата на Александър III Македонски, е печелил поне три състезания в Олимпийските игри.
Идиотските македонистки исторически тези днес получават отпор не само от учените по цял свят, но и в самата Македония - нещо, което не се бе случвало 65 години. Експрезидентът Бранко Цървенковски онзи ден каза, че “античният македонизъм е обречен на тежко историческо поражение”. А експремиерът Любчо Георгиевски иронично забеляза, че следващата стъпка на управляващите ще бъде да открият “антични югославяни”.

ГРЪЦКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ ПРЕЗ III И II В. ПР.ХР. М. Ростовцев

Времето след Александър обикновено се счита епоха, през която гръцката цивилизация заедно с гръцкия език се сляла с източната, и новата гръцко-източна цивилизация става цивилизация на целия културен свят.
Фактите не потвърждават правилността на това предположение.
Преди всичко в гръцко-източните монархии на Александровите приемници нямаме сливане на националности. Големи маси гърци или елинизирани негърци се разпръснали по териториите на източния свят, като се съсредоточили главно в градовете.
В редовете си те погълнали и известен брой местни жители, най-много измежду принадлежащите към по-висшите класи на местното население.
Както вече изтъкнахме, гърците и елинизираните
негърци образували висшата класа в новите елинистически държави, класа, която говори гръцки език, която живее еднакво, с еднакви интереси, с едно и също образование и възпитание.
Обаче тия гърци и елинизирани негърци си останали малцинство и отчуждени от грамадните маси на населението.
Масите продължавали да си живеят своя живот, да си говорят на местните си езици и да вярват в своите богове. Гръцката култура почти никак не проникнала в техните среди. Тя си останала само градска култура, а градовете на Изтока били само надстройка над масите на местното население.
Тук дори и не говорим за Индия, средна Азия, Сирия, Палестина и Арабия. Дори в Мала Азия и в Египет, страни смноговековно общуване с гръцкия свят, елинизацията на масите вървяла много бавно: дори още през епохата на римското владичество — в първите векове на Римската империя, местното население в Мала Азия все още си говорело по фригийски и по галатски, за което тъй определено свидетелства апостол Павел.
При такива условия е мъчно да се предположи източната цивилизация да е могла силно да влияе върху гръцкото творчество.
И наистина, такова влияние почти не виждаме. Гръцката литература, гръцкото изкуство, гръцката наука си остават гръцки и след Александър. Влиянието на Изтока минава като слаба струя само в някои литературни видове (приказката, романа, апокалипсисите), в някои местни особености ца гръцкото изкуство, в създаването на някои странични разклонения на гръцката наука (астрологията, а може би и алхимията).
Източното влияние личи най-силно само в областта на религията, в която много източни идеи стават достояние и на гръцките слоеве от населението.

И тъй, цивилизацията на така наречения елинистически период в основата си е гръцка цивилизация.
Къде е силата й и какви са особеностите й?
Гръцкият гений си останал все тъй творчески, какъвто бил и по-рано, и на много места създал ценности с не по-малка стойност от създадените пак от него през V и IV в. Гръцката цивилизация през това време, разбира се, изменила характера си, но го изменила по линиите, набелязани от самата нея още в IV в. пр.Хр.

Атина още в IV в. проявяваше стремеж да създаде общогръцка цивилизация и успя да достигне много в тази насока. В III в. пр.Хр. това дело е вече завършено.
Гръцката цивилизация наистина станала световна и обща за всички, които в границите на античния свят живеели културен, т.е. градски живот.
Жителите на градовете сега говорят само гръцки език, който мълчаливо се признава от всички за единствен език на културните люде.
Животът им във външните си прояви навсякъде е еднакъв: в градовете — павирани улици и площади, отлично уредена водоснабдителна и канализационна система, хигиенични пазари, просторни училищни здания и библиотеки, каменни театри, стадиони, хиподроми, разкошни храмове и олтари, достойни за величието на града постройки за обществени и държавни учреждения, в които се събирали на заседания градският съвет и народното събрание, приветливи малки вили-къщи в провинциалните градове, а дворци и големи здания с квартири за под наем — в столиците. Само животът при такива именно външни условия за човека се считал живот на културен човек. Всички граждани навсякъде по елинистическия свят четат едни и същи книги, възхищават се от едни и същи театрални пиеси, слушат едни и същи музиканти и актьори, които пътуват от град в град. Всички получават еднакво образование и възпитание в палестри и гимназии, в които се дава и физическо възпитание и музикално и научно образование — съединение, тъй характерно за Гърция.

И пак само онзи, който е получил такова гръцко образование, който е могъл да чете Омир, Платон и Софокъл, да се наслаждава от комедиите на Менандър и от съвременната изтънчена музика, само той се смятал културен човек. Всеки, който е изостанал от тази обща култура, бил варварин без оглед на това, дали живее извън пределите на елинистическите държави или вътре в тях. И още по-характерно е, че гърците сами никому не налагали своята цивилизация. Те не познавали и не разбирали какво е това насилствена елинизация. Гръцката култура извоювала световния си характер и била всеобщо призната преди всичко благодарение на нейното съвършенство, а след това вече благодарение на обстоятелството, че била култура на господстващата и управляващата класа от населението.

Един от малкото опити насилствено да се насади гръцката култура, опитът на Антиох IV в Юдея, завършил с пълна несполука и довел работите до рязка национална реакция между юдеите и почти до пълното им религиозно и културно обособяване.

При такива условия гръцкото творчество, много естествено, изгубило вече напълно местния си характер, не е вече творчество само на отделни гръцки градове, а става Общогръцко творчество.

Поетите в Александрия и в Атина не творят сега само за ограничения кръг — жителите на своя град, а творят за всички, които по целия свят живеят гръцки живот, говорят и мислят по гръцки. Гръцките философи още много отдавна бяха започнали да говорят за човека въобще и за този именно човек сега работят писателите, музикантите, учените и художниците.

Достъпът към елини етическата цивилизация бил широко отворен за всички, които могли и имали желание да се приобщят към нея. За пръв път сега възниква понятието хуманност (латинското humanitas), понятието за всичко онова, което е свойствено на един културен човек, т.е. на един грък, за пръв път сега възниква и представата за цивилизован свят.

Омировата фигура върху знаменития релеф на Архелай от град Приена в Мала Азия, фигура, увенчана с Вселената (ойкумене, orbis terrarum) и Времето, много недвусмислено подчертава основната идея на елинистичсската humanitas: бащата на тази humanitas, т.е. на гръцката цивилизация, Омир, я е създал за вселената и за вечни времена.

Бъдещето доказа, че гордостта на елинизма с миналото си и с настоящето си не е била нещо преувеличено. Силата на гръцкия гений е изиграла своята голяма роля не само за създаването на гръцката култура. Тя личи и в заразителността й, личи в това, че влиянието й не се ограничило само с пределите, до които въобще стигнала гръцката нация.

Елинистическата култура почти никак не е засегната от влиянието на Изтока, но затова пък тя от своя страна оказала силно влияние върху по-нататъшното развитие на източната цивилизация — Наистина, влиянието й проличало не изведнъж; елинският фермент действал бавно; обаче с неговото въздействие до голяма степен се обяснява възраждането на източната цивилизация през епохата на Римската империя и ранното Средновековие, въздействие, което личи и в новоперсийската култура от времето на Сасанидите, и в културата на северна Индия от времето на ранната Римска империя, и в арменския, и в грузинския, най-после и в арабския Ренесанс през ранните Средни векове.

Гръцката цивилизация не по-малко повлияла със своята заразителна сила върху изграждането и на западноевропейската цивилизация, предимно в Италия, а отчасти в Галия и в Испания. Латинската култура на Италия и на Запада е един от клоновете на гръцката култура от III и от следващите векове пр.Хр.;
не робски копия, не подражание, а самостойно национално развитие на елинските идеи, на елинското изкуство, на елинската литература на латинския Запад, и приобщаване на тоя Запад към градския живот на елинския Изток с всичките му външни особености.

Но какво ново е внесъл елинизмът в съкровищницата на гръцката цивилизация? Кое е онова, което ни дава право да гледаме на елинистичсската цивилизация като на творческа? Нека се спрем преди всичко на религията. Главната особеност на гръцката религия през това време е по-тясното сливане на понятията религия и нравственост. Не малко помагат за това и философията, особено стоицизмът, и литературата, която усърдно разглежда въпроси от обществения и личния морал, и срещата на гръцките религиозни възгледи с източните религии. Всичко това, взето заедно, подготвя почвата за високото нравствено-религиозно учение на християнството. Интересно е да отбележим, че пак по същото време в областта на религията се слага на първо място и въпросът за смъртта и живота на онзи свят, въпрос, свързан от своя страна с въпроса за поведението на човека през време на живота му пе само в областта на религията, но и в областта на нравствеността.

Елевзинските мистерии на Деметра, съчетани с формите на орфизма, поставили тези въпроси в центъра на религиозното си откровение. През епохата след Александър Велики мистериите се разпространяват по целия гръцки свят, прониквайки в Египет, в Италия, в Сицилия и в далечните колонии по бреговете на Черно море. Орфически златни листове с текстове, чието съдържание е какво очаква човека след смъртта, са намерени в гробници от епохата на ранния елинизъм в южна Италия и в гробове на жители от остров Крит.

Александрия имала свой Елевзин, свое светилище на Деметра, уредено по образеца на атинското. Пак в Египет неотдавна бе намерен интересен документ-свитък, върху който са записани някои молитви, възприети в мистериите, като се посочва и това, какво очаква вярващия в задгробния му живот.
Във връзка с тия течения е и разпространението по целия гръцки свят на създадения от Птолемеите в Египет култ към Серапис, който съединявал в себе си гръцки и египетски религиозни представи.
Пак във връзка с тях са и гръцките представи за задгробния живот, и малоазийските и тракийските идеи за същия този основен въпрос.
Живият интерес към въпроса за задгробния живот спомогнал постепенно да проникнат в гръцка среда източните култове, които образували самостойни, не свързани с определена държава и с определена националност религиозни общини.
Тези култове привличали гърка с тайнствените си и великолепни обреди, с мистичната си подложка, с дълбочината на религиозното чувство у последователите им и с широките възможности за алегорично и философско тълкувание, които възможности давали трагическите им и пълни с религиозен подем митове.
Но, от друга страна, грубостта и чувствеността на източните мистерии действат отрицателно върху душата на гърка. Ето защо, възприемайки източни култове, гърците се стараят да влеят в тях своите нравствени и религиозни идеи, стараят се да смекчат примитивната грубост на обреда, с една дума — да ги елинизират.
Интересни са в това отношение уставите на някои религиозни малоазийски общини, чиито членове се обединяват около мистериите на Великата Богиня. Като първо условие да може да бъде приет някой за член в тях е не само неговата телесна, но и душевна чистота. Нравствените идеи се персонифицират в цял ред нови божествени образи — богове и богини: на Справедливостта, на Чистотата, на Добрите дела и т.н.

И тъй, гръцката религия става все по-одухотворена, все по-отвлечена, като заедно с това изгубва връзката си с отделните градове-държави. В представата на всеки образован грък идеята за бога въобще, идеята за „божественото“ измества образите на отделните богове, които продължават своя живот само в изкуството, в поезията, в официалния култ и в религиозните вярвания на некултурните части от населението на Гърция.

Тъкмо тия нови религиозни течения, които проникват все по-дълбоко в средата на гърците, ни обясняват защо и в Гърция, и в елинистическите монархии елинистическите царе се опитват да обединят политиката и религията в един култ на царете, за които опити говорихме в предидущата глава.

Тоя култ, доколкото е бил възприет в живота на гърците и на елинизираната част от населението, с нищо не е свързан с източните култове на царете.
Източният култ на царете продължава да живее сред гъстите маси от местното население, и то със старите си форми, и само механически се съчетава с онзи гръцки култ на монарсите, който постепенно се закрепва в гръцките градове. Последният е много тясно свързан с представата за божественото (therion), за която току-що говорихме малко по-горе.
Гъркът не намирал нищо чудно в това, че божественото от време на време и постоянно се проявява (епифания) в лицето на ръководители, спасители и благодетели на човечеството.
Оттук водят началото си култовите имена-епитети на елинистическите царе: Спасител (Сотер), Бог (Теос), Явен (Епифан), Благодетел (Евергет), нов Дионис, нов Херакъл и т.н.

Наред с религиозно-мистичнитс течения се зараждат и течения рационалистично и материалистични, обхващащи все по-широки кръгове от обществото. Агностицизмът (вярата в това, че смъртните не са в състояние да знаят каквото и да било за бога), атеизмът (неверието), скептицизмът и алегоризмът (рационалистичното обяснение на религиите, създадено от Евхемер), и те печелят привърженици и последователи, за които религията не е нищо друго, а изкуствено създание на човека. Материалистичната насока в областта на религията довежда между другото и до обоготворяване на Щастието и на Сполуката (Тюхе, латинската Фортуна).
Култът на тези богове става много популярен по целия елинистически свят.Силата на неизчерпаемото гръцко творчество и през епохата след Александър личи ясно и в областта на изкуството и науката.
В литературата на преден план изпъкват новите видове, създадени от новите искания на живота и от променения му вече характер. Старите жанрове, като напр. трагедията, малко по малко измират, а други, като епическата поезия, изменят своя вид; новите пък, тясно свързани със старите, богато разцъфтяват.
В областта на драматичната поезия важна роля играе новата комедия, комедията на характерите и на идеите, не толкова на интригата, рожба на Еврипидовата трагедия и на философските изследвания върху разните типове човешки характери (върху това е писал Аристотелевият ученик Теофраст).
Най-виден автор на комедии е атинянинът Менандър, ръкописи от някои комедии на когото се намериха неотдавна в развалините на някои египетски градове и села.

Във връзка с комедията са и някои нови литературни видове с полуреалистичен, полуфилософски характер: сценки от ежедневния живот — мимове, „кривото огледало“ на градския живот в гръцките градове, доведени до голямо майсторство от Софрон, в V в. и по-късно от Херондас от остров Кос.
Редом с литературното мимическо творчество съществували и популярни негови форми, изпълнени с жив хумор, който често се превръщал в откровен цинизъм. Изпълнявани отчасти с песен, отчасти с говор, те били пародийна форма както на комедията, така и на трагедията. Техните сюжети са главно любовни афери и авантюристи в любовта. Твърде малко са образците, които са ни запазени от тоя род писания; те не са се считали за литературни работи и не са разчитали на трайност.

Тъй наречените кинически диатриби — смес от проза и стихове, рязко бичували условностите, лицемерието и безнравствеността на съвременния живот. Най-прочутият писател на диатриби в проза е Бион, родом от Олбия на Черно море. Но последните открития ни дават повече сведения за диатриби в стихове, каквито са писали Кратес от Тива, Менип от Гадара, Керкидас от Мегалопол, Феникс от Колофон и Тимон от Флиос. Особен интерес представлява произведението на Керкидас, защото ни рисува много ясно бурния политически и социален живот на епохата.
В противовес на смешния и дребнав градски живот, идилията, която достигнала най-голямо съвършенство под перото на сицилиеца Теокрит, ни разкрива поетичните картини на селския живот, живота в полетата и горите, живота на овчарите и земеделците, тъй далечен и толкова желан за жителите на големите градове с тяхната суета, шум и надпреварване за печалби. Същата идилична нотка звучи и в поетичната обработка на митовете в малки митологически поеми (Калимах), в които, както и в идилията, са смесени: романтична идеализация на миналото, красива еротика и понякога тънък психологичен анализ.

Разширението на географския кръгозор на елинистическите гърци, по-основното им запознаване с други нации, учението на философите за ценността на „общочовешкото“в хората независимо от националността, поражда в обществото интерес към тъй наречените варварски народи: скити, траки, келти и т.н. Пристъпвайки към изучаването на тези народи от гледището на нравствеността, философите, а след тях и историците (например Ефор), негодувайки срещу развратените нрави на съвременното им общество, рисуват доста фантастични картини за живота им, понеже смесват действителността с утопията и понеже си представят живота на варварите като приложение на принципите за личен и обществен морал.
От същите извори, според източните образци, се развива романът на авантюрите и пътешествията, чиито герои (обикновено юноша и девойка) авторът постоянно прехвърля от една екзотична страна в друга, докато не ги свърже най-после със съпружески връзки. От източен произход е и приказката, която сега на гръцки език (Езоп) става настолна книга за възрастни и деца.

С голяма популярност се ползва и епиграмата — къс поетичен отзвук на най-разнообразни впечатления от живота, остроумна и сполучлива характеристика на всичко, което е могло да заинтересува поета. Към същата област трябва да отнесем и надгробните надписи в стихове, къси характеристики на някой покойник и на чувствата на живите още негови роднини и приятели, и надписите върху предмети, посветени на боговете, и т.н. От всички душевни преживявания на човека елинистичсската поезия на първо място поставя любовта. Появява се безкраен брой елегии, чиито герои са смъртни хора и безсмъртни богове; много от тях са написани за пеене (романси). Понеже повечето поети са под закрилата на някой силен на деня, особено на елинистическите монарси, то и поезията често е в услуга на честолюбието на такива липа и възпява разкоша и градините им, възпява блясъка на празненствата им, или славата на военните им подвизи. Но наред с това поетите не си затварят очите и пред отрицателни явления в живота.
В пророчески поеми (например в митологичната поема на Ликофрон — „Александра“, в която героинята, пророчицата Касандра, под името Александра издекламирва пялата трагедия във вид на монолог), с един тайнствен, пълен с мистични предчувствия език поетите-пророци предсказват близката гибел и разрушението на великите царства от елинистическия период, които на всички се струвало, че са здраво изградени.

Най-сетне оня локален патриотизъм, който въпреки разселването на гърците никога не е преставал да пламти в сърцата им, и съзнанието, че градът-държава постепенно изгасва заедно със своята минала слава, създали романтичен интерес към полулегендарното минало не само между учените, но и между поетите, които също са били учени и антиквари.

Така били създадени произведения като „Айтия“ на Калимах, което носи отчасти етически, отчасти научен характер и в което ученият-поет изрежда пред погледа на читателя цяла редица далечни митове и забравени легенди, като се пренася често пъти в незначителни и обезлюдени места. Подобно съчетание на поезия с наука намираме в опитите да се обяснят в стихове-трактати някои технически въпроси.
Стихотворните произведения на Никандър (II в. пр.Хр.): Alexipharmaca (противоотрови срещу всякакви отравяния) и Theriaca (ухапвания от отровни животни), както и астрономическото произведение в стихове (Phaenomena) от Арат (270 година пр.Хр.) са познати примери в това отношение.

Във всички литературни произведения на елинистическата епоха виждаме една обща за тях черта. Вън от това, сюжетът да е интересен, читателите търсели преди всичко съвършенство на формата. И това съвършенство в по-добрите призведения е доведено до най-високите възможни предели. Езикът на елинистичсската литература е богат, разнообразен и бляскав; стилът е изтънчен и необикновено гъвкав, менейки се според сюжета; метричните размери са разработени с необикновено разнообразие по чисто научни методи. За мнозина литературата става специалност-професия, а това им налага продължителна и трудна подготовка. За пръв път сега в гръцкото общество се отделя особена класа писатели-професионалисти.

Писателите не се занимавали само с това да създават нова литература. Те грижливо пазели и усърдно изучавали всичко, което е било направено преди тях. Повечето поети и писатели били в същото време и учени, които отделяли голяма част от времето си за изучаване, за критични издания и тълкувания на по-добрите произведения от периода, който те сами считали за класически в историята на гръцката литература. Този им интерес към миналото имал много голямо значение. Учените-литератори от елинистичсската епоха първи въвели литературата на миналото в училището като задължителен предмет за всеки образован човек.
Пак те спасили и завещали на бъдните поколения оскъдните сведения, които ние сега имаме за писателите от VII–IV в. пр.Хр.
Пак те създали и литературната биография, а въз основа на нея и историята на литературата. Под тяхно влияние били уредени и първите големи и богати публични библиотеки.

Пак благодарение на тях книгата прониква и в частния дом, в семейството, а това от своя страна спомогнало за широкото развитие на книжната търговия и поставило основите на книгоиздателската дейност.

За това проникване на книгата в живота на елинистическия грък убедително свидетелстват намерените книги и отделни листове от книги в частни къщи и гробници на гърци, които са живели в градовете, пък дори и в села на Египет. Благодарение на него голяма част от гръцката и особено от класическата, т.е. доелинистическата, литература е запазена и до наши дни.

Засиленият интерес към миналото оживява литературно-научната дейност на писателите, чиято специалност е да изучават това минало. Историците от епохата на елинизма еднакво се интересуват както от съвременните им събития, така и от делата на по-далечното и по-близкото до тях минало, и то както на гръцката напия, така и на т.нар. варвари.
Цял ред писатели, някои от които сами са участвали в събитията през царуването му, се нагърбват с историята на Александър Велики. И елинистическите монархии, и отделните градове си имат свои историци. Появили се и изследвачи, които се заинтересуваш и от историята на Изтока. Всичко онова, което ние знаехме за историята на Египет и на Вавилония до най-новите археологически открития, всичко това е черпено освен от произведенията на Херодот, главно от трудовете на елинизираните египетска и вавилонски жреца през елинистическото време: Манетон (египтянин) и Берое (вавилонянин).

Нека отбележим още и това, че през елинистическата епоха за пръв път се появяват и преводи на религиозни книги на Изтока Първият превод на Библията на гръцки език е направен в Птолемеевата Александрия. Намерили се историци, напр. Тимей, които за пръв път сега се заловили с нова задача — със задачата да събират и подреждат сведенията за историческите съдбини и на Запада, особено на Италия.

Наред с историята, която в литературна форма излага един или друг период от минатото или пък световната история изцяло от най-старите времена, през елинистическата епоха се появяват и редица специатисти-изследвачи, които събират в особени монографии исторически материали и които по такъв начин хвърлят повече светлина върху отделните спорни въпроси в историческото изследване. Нека отбележим още, че наред с интереса към политическата история се събужда интерес и към историята на културното развитие на човечеството.

Един от Аристотелевите ученици — Дикеарх, написал първия общ очерк върху културното развитие на Гърция под заглавие „Животът па Елада“. За жалост, от цялата тази огромна маса исторически произведения на елинистическата епоха до нас почти нищо не е дошло.

Римляните, които тъй старателно пазели класическата литература на Гърция, много малко се интересували от историческата литература на елинистическата епоха.
Ето защо повечето от историческите съчинения на този период постепенно изчезнали и не попаднали в библиотеките на Средновековието. Същата участ, впрочем, постигната и другите писатели и учени през времето на елинизма Всичко, каквото знаем за тях, знаем го по жалките откъслеци и по цитатите на по-късните писатели от епохата на Римската република и Римската империя.

Изкуството, както архитектурата, така и скулптурата и живопистта, и през елинистическата епоха запазва чисто гръцкия си характер. В архитектурата по-голямо внимание сега се обръща не на постройките за религиозни цели, а за светски. Наистина, все още се строят храмове в голям брой, които все още учудват с грамадните си размери и с все по-голямата красота на детайлите си. Строят се и грамадни олтари, заобиколени с портики, например величественият олтар на Зевс в Пергам. Но нови архитектурни идеи и нови форми за тия храмове и олтари — това елинизмът не ни е дал. Затова толкова по-богато пък е творчеството на елинистическите архитекти в областта на гражданската архитектура. Царски дворци, паркове и градини около тях, павилиони и басейни в градините, царски летни вили вън от градовете, всичко това едно след друго възниква в Александрия, Антиохия, Пергам, Пела — За пръв път през епохата на елинизма гръцките архитекти се изправят пред задачата да разрешат постройката и планировката на такъв именно вид постройки. При разрешението на тази си задача много научили и взели и от източните си предшественици. Но няма съмнение, че те много неща са изработили съвсем самостоятелно, като използвали за новите си цели преди всичко портиките и колоните, създадени първоначално за гръцките храмове. За жалост нито един от елинистическите дворци, освен Пергамският, който впрочем е построен в римско време, не е запазен до наши дни. Но твърде голяма е вероятността Палатинският дворец на римските императори и вилите им в Италия да са подражания на дворците и вилите на елинистическите царе.

Много по-добре ни е позната елинистичсската градска архитектура.В последно време бяха изследвани и изучени редица градове, някои от които са основани, а други напълно преустроени именно през елинистическата епоха, в Мала Азия (Пергам, Милет, Приена, Асос, Магнезия на Меандър), в Сирил, Египет, в Италия (Помпей) и в Сицилия. Навсякъде личи колко грижливо и научно са планирани тези градове, колко правилно са разпределени отделните градски квартали и с какво внимание са избрани местата за обществените площади и сгради.
Голяма рядкост е да се намери някой град от доелинистическата епоха с правилна планировка, но през елинистическия период това става вече правило.
За пръв път през елинистическото време се оформят и определени, навсякъде повтарящи се типове за градски обществени здания: зали за заседания на градските съвети, на гражданските съдилища и за събралия на цялото гражданство, театри, концертни зали, пазари, борси, фарове, гимназии и палестри, стадиони и хиподроми.
Най-после, пак през елинистичсската епоха архитектурното изкуство се залавя да строи удобни и красиви частни къщи с портики, дворове и вътрешни градини.

Нека изтъкнем още и това, че пак архитектите от елинистическия период първи се научили да строят за късо време леки, но грамадни и красиви, чисто декоративни постройки за тържества и празненства на елинистическите царе.

Във Вавилон по заповед на Александър само за няколко дни била построена грамадна палатка-зала за тържествения обяд, даден от Александър на войниците му, които по негова заповед се оженили за персийски моми. В Александрия архитектите на Птолемей Филаделф построили грамаден, богато украсен павилион за големия банкет, даден от царя. Като чудеса на архитектурата се споменават у елинистическите писатели грамадните кораби-дворци, строени за египетските царе, и разкошният пътнически и товарен кораб, построен в Сицилия за Хиерон II.

В скулптурата и в живописта художниците на елинизма също тъй се стараят не само да повтарят старите мотиви на класическата скулптура или да подражават на простотата и строгостта на архаичното изкуство в т.нар. архаизиращи статуи и картини, но търсят и нови пътища.
Пътищата са същите, каквито и в литературата: или стремеж към величественото, колосалното (Родоската статуя на Слънцето), стремеж да се изобрази свръхчовешкото страдание и най-крайната напрегнатост на физическите и духовни сили (олтарът в Пергам), или любов към романтичното, идиличното, реалистичното, та дори и до карикатура и гротеска. Наред с натрупаните борещи се тела в боя на боговете с гигантите върху Пергамския олтар, наред със страданието на загиващия в непоносими мъки Лаокоон, наред с картината на боя на Александър и неговите македонци с Дарий и персите върху мозайката, намерена в Помпей, в живописта и скулптурата виждаме и блестящи рицари, спасяващи нежна девойка от страшен дракон; виждаме Дионис, намерил заспалата Ариадна, предадена от коварния й любовник Тезей; младия и стария Кентавър във властта на игривия Ерос; група овчари между кози и овце край селското светилище; селянин, караш на пазар кравата си; рибар, връщаш се от риболов; групи лъвици или овце с рожбите им, или гълъби, кацнали на ръба на един съд, пълен с вода; виждаме пияна жена с шише в ръка; заспало около един фенер момче-роб; виждаме сцени от живота ца варварските народи и т.н., и т.н. Живописецът и скулпторът не признават вече граници при избора на сюжет за художествено творчество. Освен това разнообразие на сюжети и изпълнение елинистическите скулптори, начело с Лизимах, подели и окончателно разрешили една от най-трудните проблеми на скулптурата изобщо — проблемата за движението.

В елинистическите статуи движението е изразено не само в положението на отделните членове, но и с всички мускули на тялото: всеки мускул е обхванат от буйното или бавното движение на цялата фигура.

В живописта техническият похват достигнал до съвършено майсторство. Основно се проучва перспективата, прилагат се правилно перспективните съкращения, художниците се мъчат да разрешат задачата, как трябва да се изобразяват телата в пространството, сериозно вече пристъпват и към пейзажа, при който срещат още по-сложните задачи, как да предадат светлината и сянката, как да групират фигурите в пейзажа и т.н.

Но сигурно никъде другаде епохата след Александър не е направила такива успехи и няма толкова придобивки, колкото в областта на науката Философията през тази епоха се отделя от науката и заема свое особено положение. Тя се посвещава изпяло да изучава човечеството и започва да предпочита психологическото гледище пред физиологическото.

Основаната от Платон академия продължила ра зискванията по теория на познанието, на която нейният майстор бе турил начало. Но крайният резултат на изследването се изразил в превръщане на Платоновия идеализъм в ограничен и безплоден скептицизъм.
По-голямо влияние упражнили други Сократови шко ли, основани през IV в. пр.Хр. Перипатетиците, или последователи те на Аристотел, сега окончателно се посветили на положителните науки и на социалните изследвания.
Киници, стоици и епикурейци, от друга страна, заемат тъкмо противоположно становище: те утвърди ли напълно своята независимост от науката Тия три школи имали и друга една допирна точка Когато изработеният от града-държава граждански идеал пропаднал, по-съзнателното население на елинис тическите царства ревностно търсело да открие смисъла на живота, идеал и правила на поведение.
Малцина могли да почерпят утеше ние от религията; но чисто рационалистическото възпитание, което философията бе дата в минатото, произведе своите последствия, и мнозинството търсело вече отговор на своите съмнения не от Бога, а от разума И тоя отговор бил намерен у киници, стоици и епикурей ци. Всички тия школи изхождат от една и съща идея: човек никъде другаде не може да намери удовлетворение освен в себе си и в своя вътрешен мир. Спокойствието на душата (атараксия) е вътре в нас; за мъдреца външният свят е нещо безразлично.

„Възможно е, казват стоиците, да се приспособите за тоя свят и да работите в него и за него честно и енергично, но вие не трябва да жертвате душевния си покой“, „Вие може да се борите с него и да го изобличите, казват ки ниците, можете да се настроите войнствено спрямо него“. „Вие мо жете да гледате на него със съжалителна насмешка, казват епикурей ците, и да вземете от него най-доброто, което може да ви даде; но това е дребно в сравнение с душевния покой, който превръща роба в свободен човек и цар“.

Човекът има задължения към своите ближни, но главното му задължение е към самия себе си; и то единствено мо же да го отърве от живот, изпълнен със суетни безпокойства и нравс твено издребняване.
Тая теория на равнодушието е имала обаче слабо практичес ко влияние върху делата на хората Те продължаваш да работят и да творят, особено в областта на науката За хуманитарните науки вече говорихме по-горе. Още повече е направено в областта на т.нар. точни или експериментални науки.
Още сме далеч от възможността правилно да преценим придобивките на гърците от III и II в. пр.Хр. в тази област.
Изследванията им са изгубени; можем да си ги представим и да ги възстановим само ло цитатите от тях и според по-сетнешните им преработки. А това е мъчна и сложна работа. Изследвачът трябва добре да познава съвременното състояние на знанието в областта на този или онзи клон на точните науки, а същевременно добре да познава и езиците и историята на стария свят.

И все пак и отсега още вече става ясно, че най-великите открития на XIX в. в основата си са били направени още от учените на елинистическия период.

Малцина знаят колко велики открития е направил Херофил в областта на анатомията и физиологията. След много опити той успял да обясни например функциите на мозъка, изучил нервната система, схванал основните принципи на кръвообращението.
Аристарх Самоски, съвременник на втория Птолемей, научно, математически доказал съществуването на слънчева система, а ученикът му Селевк от Вавилон още повече задълбочил откритията му.
Най-новите изследвания на Дилс (Diels) и на Хайберг (Haiberg) показват колко велики са били за времето си откритията на Архимед в математиката и механиката и колко непрекъснато е развитието на математиката от старата до съвременната.
Нека не забравяме, че и в съвременното училище до най-последно време като най-употребяван учебник по геометрия бе ръководството, съставено от учения от елинистическия период Евклид.
Мястото на Евклид в областта на тригонометрията заемал Аполоний от Перга.
Ератостен пръв изложил основите на математическата география в областта на географията. Броят на тия, само няколко дадени от нас, примери би могъл твърде много да бъде увеличен.

Характерно е още за елинистическата епоха, че образованието и значението на образованието за първи път било признато и оценено от държавата.
Частните философски школи продължавали да съществуват, но редом с тях възникнали първите обществени институти за насърчение на литература и наука Музеят или „Домът на музите“е бил първото научно дружество, което било поддържано от държавата То било сдружение на учени и писатели, които отдали целия си живот на науката и литературата Една голяма библиотека и други удобства за изследвания, като напр. зоологическа градина, били поставени на тяхно разположение.


Пергам е могъл да се хвали с такъв институт и Александрия се е стремяла да съперничи с него в това отношение.

Стига спами с изтърканите баналности, бе! Тук се опитваме да говорим сериозно по съвсем други въпроси.

И си намери Демостен да прочетеш колко "елини" са били Александър и Филип Македонски. Досаден си като конска муха. Баси навлека.

Няма опасност, напротив трябва да се търси обяснение на неща, които очевидно имат легендарен характер, още повече, че при самите волжки българи съществуват и други легенди за произхода на българите...Естествено и при тази легенда, има разминавания. Напр. волжко-българските фолклорни остатъци пишат за воини Ат и Тарвил, докато Низами дава верните имена Бун и Гар. Разбира се и в Корана образа на Ал. Македонски е легендарен. Там е наречен Зул-Карнайн, т.е. Двурогия...Както Ви казах, източната традиция, включително романа за Александър, който сочи Египет за родно място на Александър, е нещо което си има своя традиция за Искандер, т.е. Зул-Карнайн…

Македонците са най-големите фалшификатори на историята
Това казва в новата си книга бившият македонски министър-председател Любчо Георгиевски. Македонците са най-големите фалшификатори на историята на Балканите. Това казва в автобиографичната си книга "Това съм аз" бившият македонски министър-председател Любчо Георгиевски.


Книгата трябва да се появи в книжарниците в най-скоро време, но тя вече предизвика огромни реакции в Македония и Сърбия поради някои сензационни разкрития и събития, които са описани в нея. Георгиевски бе един от основните лидери в битката за отделянето на Македония от бивша Югославия в началото на 90-те години на миналия век. Той бе премиер на страната в периода 1998 - 2002 година.


"Македония е най-големият фалшификатор на балканската история. Тя ще прокълне и майчиното си мляко поради факта, че се отрече от Свети Наум и Свети Климент", смята Любчо Георгиевски.


В книгата си той съобщава и доста неизвестни факти от най-новата история на Балканите. Георгиевски пише, че заедно с бившия сръбски премиер Зоран Джинджич е обсъждал вероятността за размяна на територии между Македония, Албания и Косово.


По време на посещението си в затвора на Международния Трибунал за военни престъпления в Хага Георгиевски е имал и 15-минутен разговор с бившия сръбски президент Слободан Милошевич.



Той потвърждава, че при визитата си във Вашингтон през 1999 година тогавашният държавен секретар Мадлин Олбрайт е поискала разрешение от Македония да бъде извършено нападение срещу Сърбия. "Аз дадох съгласието си за подобна операция, но тя не бе реализирана от САЩ и НАТО", казва още той.


Любчо Георгиевски смята, че Македония би била много по-добро място за живеене, ако вместо Киро Глигоров за пръв президент на страната бе избран тогавашният млад лидер на комунистите Петър Гошев, който бе яростен противник на Югославия.


Според него бившият държавен глава Борис Трайковски не е притежавал необходимият капацитет за поста. "Победата на Трайковски на президентски избори през 1999 година бе Пирова победа за ВМРО-ДПМНЕ", смята още Любчо Георгиевски и подчертава, че и сегашният македонски държавен глава Георги Иванов няма капацитет да изпълнява тази длъжност

Вижда се от Месечината, че аристо пак се е "оспамил" до уши. А що се отнася до М. Ростовцев и представения от него панегерик за елинизма, ако аристо бе прочел неговата статия в ЭСБЕ "эллинизм", не би си позволил такъв "спам". Най-отвратително от този "спам" е, че няма нито буква за РОБСТВОТО в Еллада и навсякъде, където е стъпил крак на тази пасмина, за разлика от БЪЛГАРИТЕ, за които пък няма никъде нито една дума за държане от тях на роби!!! Робството е било най-съществената черта на елинската цивилизация, а другото от нея е само лъжицата мед в кацата с катрана, т.е. РОБСТВОТО в тази цивилизация. Да спестим другите "долнопробни членове на тези елински общесрва" - метеките, илотите, химнетите, коринофорите, катонакофорите, мнотите, клеротите, войкетите, амафиотите, пенестите, кирилийте, мариандините, кнониподите, киликраните, кравгалидите, витините. Да не пропуснем, че в Атина е нямало семейство (ойкос), което да не притежава поне един роб!!! Аристо, прочети Раковски за елините, а не ни пробутвай техните самохвални панегерици!!!
Ето един цитат (на руски) за това от къде в Еллада се рекрутирали робите: "Источники рабства, в общем, были те же, как и везде: естественный прирост, война, морской разбой, похищение детей, торговля рабами, продажа детей (практиковавшаяся всюду, кроме Афин) и подкидывание их (дозволенное везде, кроме Фив), обращение в рабство несостоятельных должников; кроме того, закон признавал рабами вольноотпущенников и метэков, не исполнивших своих обязанностей по отношению к государству, а также иностранцев, обманом присвоивших себе права гражданина.
Покупали рабов в Сирии, Понте, Фригии, Лидии, Галатии, Пафлагонии, Фракии, Египте, Эфиопии. Наиболее важными рынками для работорговли были Кипр, Самос, Эфес, Хиос и Афины. Впоследствии всех их затмил Делос, где ежедневный оборот доходил до 10000 рабов. В каждом крупном городе был свой невольничий рынок. При продаже купцы старались показать свой товар «лицом», выставляя его достоинства и скрывая недостатки, а покупщики очень внимательно его рассматривали — поворачивали во все стороны, раздевали, заставляли ходить, прыгать, бегать. Существовали известные недостатки, наличие которых позволяло возвратить раба обратно продавцу."
Повече не е необходимо и това стига, човек да си направи изводи за елинската цивилизация, така системно и геройски възпявана от гръкомана "аристо".

14. aristotelis...ПРЕСТАНИ ДА СПАМИШ И ДА ПИШЕШ ГЛУПОСТИ.ГОТОВ СИ ДА НАПИШЕШ ВСЯКАКВИ ИЗМИСЛИЦИ,ЗА ДА УНИЖИШ МИЛЧЕВ. ХОРАТА ВЕЧЕ ДОБРЕ ГО ПОЗНАВАТ И НАПИСАНОТО ОТ ТЕБ НЯМА НИКАКВО ЗНАЧЕНИЕ...СТАВАШ СМЕШЕН В ЖАЛКИТЕ СИ ОПИТИ.АКО ИМАШ НЕЩО СЪЩЕСТВЕНО ДА КОМЕНТИРАШ ПО ТЕМАТА,НАПРАВИ ГО.АКО ВСЕ ОЩЕ НЕ СИ ЗАБЕЛЯЗАЛ,СВЪРШИ ВРЕМЕТО НА ГЛУПАВИТЕ ПРИКАЗАКИ ПО АДРЕС НА ТОЗИ ИЛИ ОНЗИ. ХОРАТА КОМЕНТИРАТ И НЕ ИМ ПРЕЧИ ДА РАБОТЯТ. МИСЛИХМЕ ТЕ ЗА ПО-УМЕН. НЕ НИ РАЗОЧАРОВАЙ.

Ето едно име, с което са били известни българите, както го съобщава Евгений Болгар в неговото изследане от 1792 г. "ИСТОРИЧЕСКОЕ РАЗЫСКАНIЕ О ВРЕМЕНИ КРЕЩЕНЯ ОЛЬГИ ВЕЛИКIЯ КНЯГИНИ РОССIЙКIЯ"(написано на латински език): ";... обаче е действително известно, че Християнската вяра е приета няколко години преди това между южните россияни, а по-особено в Киев. Митрополит Макарий [може би същият, който е управлявал църквата в 1542 г.], посочва в своя летопис, че Българите, известни преди като Козари (Хазари,к.м.), които живеели по реките Днепър и Дунав, и които, както смятат, имали един и същ език със северните Россияни, били обърнати (към християнската вяра,к.м.) от Методий и Константин-Кирил, синовете на Лъв Селунски."

Благодаря, този цитат е хубаво да се появява успоредно със сведението на Теофан, че Аспарух минал Днепър и Днестър, след превземането на Велика България от хазарите, а те както знаем правят това най-късно 669 г. Ето го отговорът на въпросът къде е бил Аспарух от 669 до 680 г.г.? Между Днепър и Дунав, при това тази територия е била част още от Велика България на Кубрат, понеже според едно наблюдение на Галкина - да кажем и нещо добро за нея - името на протоукраинците, т.е. антите, изобщо изчезва след Кубратова България, а нямаме никакви данни, че Аспарух, установил се между Днепър и Дунав е воювал с анти, така както имаме данни, че авари и кутригури, когато са минали оттам през 567 г. за Панония, са воювали с анти...А пък и Юстиниан І, който умира 565 г. е имал антите за васали, както става ясно при П. Дякон...

В това съобщение, по моето възможно най-скромно мнение, има още едно много важно свидетелство, на което някак не се обръща достатъчно сериозно внимание. В смисъл, че тези земи са били под българска власт още и по времената на Борис и Симеон, защото тогава, при Борис, става приемането на Християнската вяра от Българите, а при Симеон то разцъфтява до степен влиянието му да се отрази на севро-изток, север, сверо-запад, запад, юго-запад и юг от българските земи, но и още едно: а то е, че те и северните россияни имали един и същ език. За тези земи пише през X век и Константин Багрянородни, като го ги определя за земи на Черна България, а щом има България, там има и Българи и Български език!