За европейската култура оттук насетне въпроса що е Месията, е отговор що е Логос.
    В тази светлина, най-голямата заслуга на кападокийското богопознание от ІV в. е, че никога не е забравено от историята на православното богопознание до ХV в., че ипостасното значение на Логос не може да се отъждестви с аристотеловото метафизично познание що е „логос”. Аристотеловото понятие за „Логос” е равнозначно на крайните възможности на човешкото познание, докато кападокийското разбиране за „Логос” е метафизико – ипостасно, т.е. що е ипостас, в крайна сметка отговаря на случване извън човешките познавателни възможности.
    Така, според православните богослови като Преп. Максим Изповедник от VІІ в., се случва не само Въплъщаването, но и индивидуалността на човешка душа, благодарение на което човешкото същество не е безсловесно същество.

   Този важен момент в докриналното мислене на православното богословие още от ХІV в. се тълкува на Запад като мистика, докато от Св.Василий Велики (4 в.) до Св. Григорий Палама през ХІV в., това е проблем на опита човешко и божествено да открият допирност, където познавателните силогистични възможности на човешкото познание да не „мислят” вместо Бог, да не прехвърлят „понятийното познание” върху „божественото познание”, понеже ще изчезне основната ценност на православното богословие, а именно, че Бог не е само Логос, а и „личност”, т.е. Ипостас.

   Ето в този пункт е особеността на православието. Ипостасът е „личност”, в която Христос като „Син” от Троицата, е „роден” от Отца, а човешката душа, чиято върховна ценност е словесното й качество, е ипостасна особеност на понятието за „човешка природа”. Така аристотеловото понятие за родова същност на човешката природа, е доусъвършенствувано от кападокийците в посока на моралните и обожени качества на човешкото словесно същество, което се въ – ипостасява към Логос – Христос, именно благодарение на една неприродна даденост, каквато е личната душа на всеки. Точно душата не е родово понятие , а индивидуално и случването на душата в тялото не е магия , а непознаваем божествет акт. Оттук насетне обаче, докато е живо тялото, душата е опознаваемо явление, чрез словото и актът на това познание се нарича „личност”.

  Така в православното богопознание, личността няма как да е само социално явление, тъй като душата не подлежи на социума и е непозната като родова същност, но затова пък , ако човек няма познание за йерархията на ипостасните явления в битието, е напълно възможно въобще да отхвърли статута й, тъй като след Filioque /ХІ в./ на Запад фактически не съществува метафизико – ипостасно познание. То бива тотално подменено от метафизически силогизми върху схоластични теми.