Значението на хуните е било толкова глобално през V в., че Приск Панийски в края на живота си, бидейки свидетел на отстъплението на хуните от западна и централна Европа на изток, е смятал, че дори източните врагове на Персия към 468 г., т.е. кидарите, са хуни...

         Разбира се, модерните учени имат друга интерпретация. Според тях хуните изчезват почти мигновенно през 469 г. (няма значение, че през 452 г. те са на върха на славата си в северна Италия), и всички упоменавания от късно-античните и ранно-средновековните автори за „хуни” след 469 г., било метафорично, все едно имената „хуни” и „варвари” били синоними...

         Това твърдение е безпочвено...

     Йордан и Прокопий дават сведения за пост-атиловите хуни, които след ок. 469 г., когато вече загубват Панония и горна Дакия в централна Европа, се оттеглят на изток между р. Днепър до р. Дон (хуните-кутригури), а българите (= утигурите) се върнали на изток от Дон, гр. Боспор в Приазовието бил „хунски град” (Прокопий). През 467 г. тези хуни (това са българи, понеже през 528 г. Юстиниан І иска да сложи начело на тях свое протеже, утигурът Грод, именно в гр. Боспор) били вече при Дарялския проход на Кавказ, както пише в житието „Мъченичеството на Шушаник” грузинския свещеник Яков Цуртавели, което ще рече, че в периода 465 г. – 467 г. българите, заедно със своя "владетел" (Бъри, Рънсиман, Вернадски, Мюсе, Артамонов предполагат основателно, че това е Ирник) , както пише Прокопий, са явно господари на земята от Боспор до Кавказ.

         Всъщност, територията на „древна Велика България” (Теофан), която е от извора на р. Кубан до Керченския провлак и до Днепър (Йордан), е описана в края на VІІ в. от неизвестен автор, от който черпят сведения през VІІІ и ІХ векове хронистите Йоан Никиуски, Теофан и Никифор.

         Въпросът за пост-атиловите хуни (кутригури и българи) по незнайни причини не се включва от изследователите в монографиите им за хуните, което говори за липсата на концепсия за времевите граници на хунската история. По някаква традиция хунската история се вмества само в периода ок.375  до ок. 469 години.

          Тоест, в нея се пропуска не само времето на Грумбат и Хонагур около 360 г. в Персия, но и времето след 469 г., което трябва да  определим като епоха на пост-атиловите хуни и да съберем сведенията за тях отговорно, понеже в персийско-византийския мирен договор от 562 г. едва ли името хуни е записано метафорично, когато се визира в юридически документ (текста е при Менандър) задължението на Персия да не пропуска през Кавказ във византийските земи тези врагове... „Ще покажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата... (Дербенд – бел.ред.)”. (Менандр Византиец., отрывок 11; в: Византийские историки. СанктПетербург, 1860).

 

         Тук акцентираме само върху изясняването на пост-атиловите хунски народи кутригури и българи, така както то е дадено от Прокопий Кесарийски през VІ в., понеже той не само е черпил непосредствено сведение от утигури (= българи), с които Юстиниан І е бил съюзник, но и заради факта, че в „Тайната история” Прокопий вече не се старае да ги споменава по имена, а употребява единствено общото им име „хуни”.      

   Тоест, по времето, когато Прокопий е бил официозен историк в обкръжението на Юстиниан І, той очевидно е бил задължен от последния да даде генеалогия на съюзническия народ утигури (= българи). Така постъпва през втората половина на същият VІ в. Агатий Меринейски със съюзническите на Византия лази.

 С други думи, сведението на Прокопий за пост-кимерийският произход на хуните и българите, очевидно не е само книжно, а може би е ползвал български информатор, от който знае и легендата за братята Утигур и Кутригур...

 Това донякъде се потвърждава от факта, че Прокопий не се е интересувал сериозно от хунската история по времето на Атила и преди това. Всеизвестно е, че той прави две „непростими грешки”, на които обръща внимание още през ХVІІІ в. Едуард Гибон. Вмества хунското нашествие над Херманарих едва по времето след като вандалите превземат Картаген, а атаката на Атила през 452 г. над северните италиански градове я определя като време, след смъртта на Аеций (ум. 455 г.).

         Всичко това показва, че Прокопий е бил специално натоварен по политическа линия да се занимава с миналото и настоящето на пост-атиловите хуни и да съобщи тяхна генеалогия.

         Сиреч, той като историк на утигури и кутригури явно е имал информатори българи, от които е черпел сведения в Константинопол и такъв очевидно е не само Грод (528 г.), но и други. Прокопий дори знае кой и кога е подхвърлил на Юстиниан идеята, че може да всее вражда вътре между хуните, понеже те са два народа, това го правят готите-тетраксити от Крим.

         Отказът на Прокопий в анти-юстиниановия трактат „Тайната история” да употребява имената кутригури и утигури, наричайки ги само с общото „хуни”, е допълнителен знак, че той е бил натоварен по тази тема като официозен историк на Юстиниан І.

         Следователно, можем да се отнесем с разбиране към желанието по-късно на Агатий те да са се избили взаимно и окончателно, нещо което не е вярно, понеже Менандър пак пише за тях, но очевидно Агатий, който отбелязва, че Юстиниан І се е хвалил в сената за този свой план да всее вражда вътре мужду хуните, е преписал протоколните закани като исторически факт.

         Между другото утигурът Синдалх (очевидно кмет на Синдика ?), който е атакуван с писма от Юстиниан І да нападне в гръб кутригурите, не прави нищо друго, освен да анексира някаква конюшна.

През 357/8 г. Грумбат атакува в Персия Шапур ІІ (309-379), а след това става негов съюзник срещу Византия (359/360) .
През 517 г. сироезичният летописец Йешу Стилит нарича хуните, които през 395 г. и през 484 г. нападат през Кавказ Персоармения и Персия, с името „кионайе” и допълва „тоест, хуните”.
„Кионайе” не е нищо друго, освен всеизвестното от ІV в. в летописа на Амиан Марцелин известие, за народа на Грумбат „хионит” (етноним, зает от Амиан явно от сирийски източник; прибързано е да се каже, че не отъждествява хуните, за които пише в края на живота си и хионитите от ранните му години; Амиан, когато говори за произходът на хуните, споменава същите онези алани, който заедно с хионит, са съюзници на Шапур ІІ; ???).
Има още един извор, арабското житие на кавказкият покръстител Св. Григорий, където предкавказките хуни са наречени „куани”.
„Крещение армян, грузин, абхазов и аланов святым Григорием//Записки Русского Имперского археологического общества. Том 16, 1904-1905, Вып. ІІ-ІІІ, Спб.,1906, с.482,22;”. В този текст е посочено, че в дните на арменския цар Трдат (298-330), Св. Григорий изпраща епископ при хуните: ”И изпрати той (Св.Григорий – бел.ред.) Йоан като епископ над страната на куаните.” При Тавстос Бузанд, арменски писател от V в., има един пасаж, който потвърждава това сведение.
Всеизвестно е, че и до днес има противоречиви отзиви сред учените кои са хионитите на Грумбат ок. 360 г., а не би трябвало да е така, понеже в „Историята на народа алуанк” на арменския историк Мовсес Каланкантуаци (спори се дали е от VІІ в. или по-късно) има запазен следният фрагмент: „През това време настъпи хун на хуните по име Хонагур. Той първоначално заграбил много от Персия, но след това изпратил вестоносец при Шапур и му предал: „Защо е това кръвопролитие?”” (кн.ІІ, гл.І).
Действието в последният пасаж се развива в Задкавказието, в област Сюника.
Грумбат и Шапур ІІ първо воюват през 357/8 г., а след това стават съюзници и хионитите на Грумбат, заедно с перси и алани, участват в обсадата през 359 г. на византийският град на горен Тигър – Амид.
Тоест, очевидно е, че Грумбат и Хонагур са едно и също лице, навярно Хонагур е прозвище на Грумбат, последното име, ако бъде съпоставено пък с имената на по-късните български владетели Кормисош и Крум, ще покаже, че етимологично и трите имена произхождат от етнонимът на камир („кимерийците” на гр.), откъдето е и произхода на топонима Крим, упоменат и от Теофан (ок. 758/759 -817/818) ...

„Войната на Юлиан с персите беше в разгара си. Юлиан със силата на разума си или по внушение на боговете беше вече предвидил все още неизвестното тогава придвижване на скитите и затова написа в едно писмо: „Скитите сега са спокойни, но може би, не винаги ще е така.” Толкова далече се простираше предусещането му за бъдещето. Той вече беше предвидил, че скитите само по време на неговото царстване ще останат необезпокоени.” (фр.24.1).
Този фрагмент на Евнапий не е бил в полезрението на хунологията, а в него Евнапий вменява не само дарби на любимия си император Юлиан, но и коментира, че преселението на готи (Евнапий навсякъде нарича готите скити, по причина че те са на топонимът Скития и никъде не нарича хуните - скити), под напора на хунската инвазия, е започнало още след 363 г.

Имайки предвид, че годината 375 при Йордан е условна (Ото Хелфън) като начало на хунското нападение на запад от Дон, е важно да бъде отбелязано, че Евнапий, макар и косвено, е дал времето след 363 г. като начало на бежанската вълна от готи към римските земи, тоест т.нар. „придвижване на скитите”, прословутото „велико преселение” на модерните историци...
С други думи, след като знаем, че 375 г. и 377 г. са възловите за притока на наистина големи вълни бежанци в Панония и на юг от Дунав, не е необходимо да абсолютизираме 375 г. при Йордан, който навярно я е отбелязал, заради посещението през 375 г. на сармати при Валентиниан І (топонимите Скития и Сарматия са синоними, оттук и нарицателните за живеещите по тези места народи), а може би трябва да се доверим на Евнапий, че процесът на завземането от хуните на земите от Дон до Панония, е доста по-дълъг хронологически, т.е. между 363-377 години.

В архивите на Ватикана е имало ръкопис на Евнапий (ок.347-ок.414), който е бил отделно съчинение за хуните.
През 1822 година Fr.Boissonade в ХVІ на подготвения труд Eunapii Sardiani. Vitas sophistarum et fragmenta historiarum recensuit notisque illustravit I., Accedit annotatio Dan. Wyttenbachii. Amstelodami. 1822. V.2. отбелязва, че историческо съчинение на Евнапий за хуните е видяно във Ватикана от Мурет.

„Къде са се намирали хуните, откъде са дошли, как са преминали цяла Европа и са притиснали скитския народ, за това никой не е казал нищо ясно. (Това е заявка от страна на Евнапий, че той ще изясни нещата – бел.ред.). В началото на това съчинение аз съм изложил това, което смятам за правдоподобно, заемайки сведения от древните писатели и изследвайки техните сведения в точност, за да не съставя своето съчинение единствено върху вероятности и за да не се отклони то от истината. (Тук на две места авторът конкретно заявява, че е написал съчинение за хуните.-бел.ред.).
С мен не се случва това, което е с хората, прекарали детството си в малък и беден дом, а впоследствие, по щастлив случай, придобили големи и великолепни палати: те по привичка обичат стария си дом и премного се грижат за него. (Това е алюзия към преждеизреченото от автора, че древните писатели за хуните са били критично изследвани от него и Евнапий не им се предоверява, подобно онези, които по привичка обичат стария си дом, тоест, историците, които по привичка се доверяват изцяло на писаното от древните автори – бел.ред.) След като представих в своето съчинение първите сведения за хуните, аз не се лиших от тези, които придобих за тях впоследствие. (Това свидетелства за едно обширно изложение, което явно започва с цитати и коментари на антични историци и географи, и очевидно преминава към събитията от ІV век, на които Евнапий е очевидец...Евнапий завършва своя „увод” отново по метафоричен начин.- бел.ред.) Аз искам повече да приличам на тези, които по време на болест са употребили някакво лекарство с надеждата да получат от него изцеление, но впоследствие, узнавайки чрез опит за друго, по-добро, се обръщат към него и го употребяват, не защото с действието на второто унищожават действието на първото, но защото на мястото на грешни понятия въвеждат правилното. (Явно Евнапий рекомендира своето съчинение за хуните като пълноценно и ново изложение за тях.-бел.ред.) Аз допълвам слънчевите лъчи (разбирай: древните – бел.ред.) със собствена светлина: прибавям към предишното описание (за хуните-бел.ред.) онова, което се съгласува с истината, оставяйки в моето съчинение предишните сведения като историческо мнение и прибавям към него следващото (изложение-бел.ред.), за да покажа истината.”

Браво, Г-н Милчев..Отново солиден пост..отново професионалност отъ Ваша страна.
ТУК ВЪВ ВАШИЯТ БЛОГ И В БЛОГА НА АРИСТОТЕЛ, НЕ ВЛИЗА НИКОИ ОТ ОНИЯ ДОЛНИ ОТРЕПКИ.

ТАЗИ СЕКТА ОТ КРАДЦИ ЩЕ СЪЖАЛЯВА ЧЕ КРАДЕ ОТ ГЪРЦИЯ.
ТЕЗИ СА ДОЛНИ, ПСУВАТ И СИПЯТ ОБИДИ КЪМ ГЪРЦИЯ И ГЪРЦИТЕ..ПОСЛЕ КАТО ИМ СЕ ВЪРНЕ.ДАМГОСВАТ ХОРАТА----ТЕЗИ СА КАРУЦАРИ И ТАКИВА......МРЪСНИ КРАДЛИВИ ОТРЕПКИ

КИМЕРИЙЦИ, ХУНИ И БЪЛГАРИ.
Една от научните заслуги на плеядата западни хунолози (Ото Менхен-Хелфън, Томпсън и др.) от втората половина на ХХ в., е посочване на несъстоятелността на руско-съветската доктрина от 1900 г. (Иностранцев), че европейските хуни (Нuns) са антропологична и културна приемственост от средно-азиатските хсионг-ну (Hsiong-nu). Може определено да се каже, че в западната историческа наука през втората половина на ХХ в. бе ревизирано просвещенското мнение за приемственост между Hsiong-nu и Нuns, докато в съветската историческа наука, чрез хипотезата от 1960 г. на Гумильов, бе извършена мимикрия (от Ордос дошло не „преселение”, а „конен отряд”), чиято цел бе да препотвърди теорията за приемственост.
Ако се обърнем към западния научен опит на хунологията, ще констатираме, че въпросът за произхода на европейските хуни не е решен и е все още актуален.
Несъмнена заслуга на американският професор Ото Менхен-Хелфън (Светът на хуните, 1973) е преосмислянето на късно-античната история на Хунската империя, която традиционно се разглежда от модерните европейски учени негативно и едностранчиво. Хелфън допълни традиционната хунология с нови факти от хунската история, които предполагат, че ролята на хуните в Предна Азия и Месопотамия не датира от 395 г., а е възможно да има и по-ранни етапи на присъствие там.
Така на дневен ред пред изследователите изникват редица въпроси!
На първо място, придобива нова светлина сведението от VІ в. на византийският летописец Прокопий Кесарийски, според което в древността хуните са се наричали кимерийци.
Пренебрегването на това сведение на Прокопий в модерните изследвания за хуните, се основаваше на слабо проучената история на кимерийците през VІІІ-VІІ в. пр.н.е. и приемането на доверие на античните гръцки сведения за тях (Херодот, Страбон).
Новата вълна германски и руски кимеролози изведе в приоритет асирийските сведения за гамирите (Gimir), с което въпросът за историческата достоверност на кимерийците получи Задкавказки, Предно-азиатски и Малоазийски характер. Тази нова научна гледна точка, както пише Иванчик, не отхвърля античните гръцки източници, а предполага тяхното анализиране като вторични, спрямо асирийските, които са съвременни на VІІІ-VІІ в.пр.н.е.
Промяната на фокуса към кимерийското минало от гръцките към асирийските източници, води до разбирането за автохтонност на кимерийската родина на север от Урарту, на териториите на дн. южна Грузия и северна Армения (гавара Утик).
Оттук, особено важно значение придобиват косвените източници за хони (= кимерийци) в такива грузински извори като „Мокцевай Картлисай” (V в.) и анахронистичните сведения за „хазари” в „Животът на картлийските царе” (ХІ в.).
А така също наложително става преразглеждането дали утигурите (Прокопий), които той нарича хуни и кимерийци, имат нещо общо със задкавказките удини (ути), сведения за които дава още Страбон.
При Птоломей Udon са вече предкавказки народ (съгласно разширената редакция на „Арменската география от VІІ в.”), т.е. наложително става да се направи паралел между остатъчните „удини” в арменския гавар Утик и предкавказките Udon.
Кога може да бъде проследена миграцията им от Задкавказието в Предкавказието?
Косвени данни за тази миграция могат да бъдат намерени в „Мокцевай Картлисай”, които сочат за времето след ІV в. пр.н.е., във връзка с походите в Задкавказието на Ал. Македонски и във връзка с заселването в края на ІV в. на иберите в земите на дн. Грузия.
Вторият важен въпрос пред нас е: в каква връзка са урог (Приск) и утигурите (Прокопий) с българския етност?
Този въпрост е изключително сложен, ако се проследи диахронно: ако кимерийците още към VІ в. пр.н.е. са получили от урартите (самоназвание „Бийан”) името „хини-ли”, което е значило приблизително „поданици”; и ако можем да проследим прехода от кимерийци към новият етноним „хион, хони, хуни”; то как да си обясним, че още преди основната инвазия на хуните на запад в Скития и Панония към 363-375 г.г., имаме сведение от втората редакция на „Анонимният латински хронограф” (354 г.) за „българи”?
Тоест, ако основното ядро на хуните още през 375 г. са българите, както твърдят автори като Енодий, Касиодор и Павел Дякон, защо първоначалната популярност е била върху името „хуни”, след като е видно от Анонимният латински хронограф, че името „българи” е известно още през 354 г., преди да стане популярно в Европа името „хуни”?
Този въпрос е важен и във връзка с въпроса за произхода на името „българи”, последното винаги е разглеждано етимологично, но това явно не е достатъчно за произхода на етноса.
„Анонимният латински хронограф” (354 г.) споменава българите, във връзка с дейността на Зиези, като приписва произхода им от същият този Зиези. Но отсъствието на Зиези и българите в по-ранната редакция на хронографа сочи, че някакви събития около 354 г. са дали повод за включването на „Зиези, от който са българите” във втората редакция на хронографа?
За щастие, в историята от ІV в. на Амиан Марцелин се споменава за някакъв Зизаис, който е предводител на отряд от „свободни сармати”, които по същото време (преди 357 г.) стават съюзници на Констанций и дори явно са посещавали Рим.
Терминът „бал”, според данни на ономастиката, съгласно Иванчик, е бил известен още на скитите (οὐαδτόβαλος) и означава „любимец на дружината”. В осетинския език, родствен със скитския, понятието „балц” е означавало „военни походи” и е свързано с няколко степени на инициация, през която са преминавали младежите, за да станат мъже. „Мъжът е достигал пълна зрялост, като преминавал през всичките степени на инициацията, едва тогава, когато извършвал последователно всичките три степени, предписани от обичая балц – годишен, тригодишен и седемгодишен. Годишният поход е бил задължителен при инициацията на младежа, за да е признат за мъж...”
Думата „бал”, в този смисъл, в скитския и осетинския, е означавал „отряд участващ в поход”.
Точно такова военно формирование към 354 г. командва Зизаис, според Амиан Марцилин, с което помага на Констанций през 357 г. срещу т.нар. от Амиан „сармати роби”.
Присъствието на „Зиези и българите” в периода 354-357 г.г. в Рим и Панония, говори за тригодишен военен поход и след това чак за около 486 г. от Йоан Антиохийски научаваме за „т.нар. българи”, поканени от Зенон в Мизия, ако следим стриктно писмените първоизвори.
И така, дали може да предположим, че преходът на военни отряди на пост-урарти (Бунд, Udon) и на кимерийци (хини, хони) през ІV в. пр.н.е. от Задкавказието в Предкавказието, е съпроводен с наричането им от вече залязващите скити „бал”, т.е. така, както са били наричани „отрядите, участващи в походи”?
Земите на север от Урарту, както казахме, явно са били автохтонни за кимерийците през VІІІ в пр.н.е., но между Гамирая и Урарту е съществувала област, именувана в урартските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”.
Тоест, преносът на този топоним от Задкавказието непосредствено над Дербент в северен Кавказ („геруа” на Птоломей и арм. Географ от VІІ в.), е маркер за преход от Задкавказието в Предкавказието на т.нар. в легендата на Низами (ХІІІ в.) „Бун и Гар”, които станали „българи” (а Низами, както знаем от „Барадж тарих”, е преписал тази легенда от епоса от ІХ в. на Микаил Башту; не случайно в „Барадж тарих” се твърди, че хоните произхождат от Боян, последното е самоназванието на Урарту, както става ясно от урартските клинописи...).
И така, не само по-късна Грузия наследява този топоним като държавно име на картли и ибери на юг от Кавказ, но и територията на север от кавказките проходи Дербенд и Дарял, е известна като „Геруа” (Гур, Гар).
Следователно термина „балгар” вероятно е съставен от „бал” (скитско-осетинската дума за участници във военни походи) и от „гар” („Gu/Qu-ri-a-ni-a”), както е известна земята на север от Урарту, откъдето са идвали кимерийците през VІІІ-VІІ в. пр.н.е.
След ІV в. пр.н.е. този задкавказки топоним е пренесен в северен Кавказ като „геруа” (Птоломей), т.е. ако кимерийците са наричани от урартите след VІ в. пр.н.е. в Задкавказието „хини, хони”, след ІV в. пост-урартите вече ги срещаме като Балдонис в Предкавказието (Птоломей), както е била наричана р. Кубан, а пост-кимерийците стават известни като „бал-гар” и то по същото време (354 г. от н.е., съгласно Анонимния латински хронограф), по което термина „хони, хуни” става общо название, както за Udon (известни на запад като „улдин”, „ултинзури”), така и за пост-кимерийците (българи).
Статия в Роден Край на Кирил Милчев