Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.06.2011 11:20 - Значението на ранно-християнската апологетика
Автор: letopisec Категория: История   
Прочетен: 2404 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 22.01.2013 09:43


  

   Християнската апологетика е епистоларен стил на ранно-християнски интелектуалци, които се опитват да легитимират християнството в културно-религиозната система на Римската империя. Много от апологетите пледират в писма до висшата власт, която е представена от императора и има в негово лице законодателни функции. Техният призив е насочен към възможността римското право да формализира християнството като позволена „колегия” (сдружение), която не е вън от закона. В този смисъл, апологетиката е обръщение към личността на императора. А мотивите на апологетиката са в заявяването, че християнството е част от римските правни норми. То иска да „изпълни закона”, да бъде допуснато в закона. Според апологетите християнството не подменя законовият ред и вече е субект в него, дори чрез отричането му от правната норма. Апологетите атакуват отрицателната легитимация, т.е. неправилното тълкуване на закона. Императорските едикти са своеобразен правилник за приложение на закона. Те са лично участие на императора в съдържанието на правната норма. Апологетиката се опитва да засрещне държавното достойнство и личното достойнство на императора. Да извлече полза от едно такова засрещане. Силните императори подчиняват своята личност на държавното (имперско) достойнство. В него понятието за власт, е тотално, т.е. включва и божественото: римската политеистична традиция. Всеки от т.нар. „силни императори” е силен, чрез възвръщането към старите традиции, на които той се чувства длъжен да вдъхне нов живот. Държавното поглъща личното, императорът в известна степен даже се лишава от чисто човешки условности. Той е бог по механизма на държавната власт и всъщност няма теологични претенции. Има императори философи, но не и теолози. Всъщност, политеизмът за Рим към І в. от н.е. отдавна не е чисто теологично явление. Философията  е снизходителна към теологичното. Най-точното име на тази снизходителност, е римското право. То ръководи животът на империята. Сакралните функции постепенно затихват, те не са нещо различно, обособено от общественото и държавното устройство на Рим. Те са част от служебните функции на държавата. В тях има все по-малко интелектуално предизвикателство. Сакралното няма дори собствен образователен орган, академия или школа.

         Римската империя е устроена така, че управителите на провинции, са едновременно и съдии. Римското право не познава институцията на прокурора. Римските управители са цялата държавна власт, а тя е и съдебна. Те не съдят по мнение, а са професионалисти на римското право. В момента, в който те разбират, че предмет на жалбата на ищеца е от религиозно естество (особено при жалбите на евреите), те си отдъхват (Пилатовото умиване на ръцете). Няма да има процес, в истинският смисъл на думата.

           Ако обвиняемият е римски гражданин, ищецът ще трябва да доказва своето обвинение лично пред императорът-съдия. Какъвто е случаят с апостол Павел. Слабост на Пилат Понтийски по отношение на Иисус Христос е, че според държавно-съдебното решение Христос е невинен, но Пилат се поддава на „призивът на тълпата”...

            Много от ранните християни-мъченици също стават жертва на „призивът на тълпата”, която общо взето истерично вика: ”Християните на лъвовете”/christianos ad leones/.

             Почти всички рескрипти (едикти) на римските императори от времето на Траян (98-117) срещу християните, изрично забраняват съдопроизводство върху християни да се прилага на основание на анонимни доноси (без обвинител, какъвто може да бъде всяко лице) и на основание на викове на тълпата.

             Следователно, християнските автори-апологети, след като се обръщат епистоларно към личността на Августа, много добре съзнават, че неговият държавно-правен статут е на такава законодателна инициатива, която не се крепи само на формата на закона, но и на приложението му. Последното пък легитимира „личният носител” като императорска самоинициатива. Има християни сенатори, но те не са носители на възможността да издават рескрипти (едикти). В някакъв смисъл, явно апологетите осъзнават, че прилагането чрез указ на закона от императора, е и самият закон. Законът формално може и да е над императорското лично мнение, но тази „форма” има уклончив статут, понеже самият император е тотална „държавна форма”.

             Именно „личното” у цезара, е транскрибирано от римската традиция като „надлично”. В този смисъл, понятието за  „държавен мъж” (император, цезар, август), е дуализирано: старият воин-генерал като стане император, е задължен да придобие и стилизираната теологична власт. Той става „бог по длъжност”, понеже „божественото” е одлъжностено към императорският статут.

              От тази „примка” няма отърване. Поне до времето на Диоклециан (284-305), когато е предприета реформа на римското държавно управление. Точно тази реформа превръща съ-императорите в „чиновническо тяло”. Съ-императорският статут, въведен от Диоклециан, превръща съ-императорите в бюрократи на божественото, а не в негови лични носители, както е при едноличният император. Императорската субективност е бюрократизирана в нещо като имперски управителен съвет, с което старото държавно тъждество между лично и божествено, е диференцирано. Божественото (divi) е отчуждено от иманентната имперска власт. То става „златната акция”, която вече никой от съ-императорите няма и едва сега тази „златна акция” започва да се обезстойностява, след като за първи път по времето на Диоклециан държавната власт сама поема ролята на обвинител срещу християните.

               И така, нека отново уточним. „Божественото” преди диоклециановата държавна реформа, е иманентно на държавната власт на императора (цезар), то е част от неговата личност. Императорът е „бог по длъжност”. Императорът черпи своя статут от формализирането на закона (римското право), чрез своята личност. Най-близкият път да се придобие божественото-по-длъжност (да се стане цезар) не е теологията, а военното изкуство. Генералите са боготворени от войската и народа по практически причини. Те са „спасителното значение” на Рим.

                   Римската империя е полиетническа, ето защо император Каракала (211-217) издава едикт, с който практически разширява възможността римски гражданин да стане почти всеки. Това е пробив в самата римска юрисдикция.

                   Диоклециан започва своята държавна реформа, понеже правното понятие за „римски гражданин”, вече е променено. Той съзнава, че не може да се справи сам, но не като император, а като юрист. Следователно, държавната реформа на Диоклециан не е някакво мъдро хрумване, а практическо следствие от разширяване обема на римската юрисдикция върху римските граждани. Едиктът на Каракала подготвя държавната рeформа на Диоклециан.

                   Реформата е опит да се съхрани статуквото на римското право, което има силна йерархична структура. Разширеният обем на възможността за римско гражданство при Каракала, води до умножаването на императорските фигури /август, кесар/ при Диоклециан.

                 Римското право става гробокопач на старото римско понятие за император. Новият съ-императорски управителен съвет пък няма как да трансформира божественият подтекст на императорското одлъжностяване, в посоката на някакъв „сонм” от нови длъжностни богове.

                  Божественото става бюрократична грижа на новият властови съвет, т.е. то окончателно е отчуждено от личната привилегия на императорската длъжност.

                   В този момент християнските апологети млъкват. Докато божественото е лична привилегия на императора, те разграничават в този субект личната воля и апелират към нея, тъй като тя е одлъжностена към императорските функции, в това число и  към божествената принаденост. Преди Диоклециан императорите не са обвинявали с личната си воля християните. Дори са забранявали доносите или тълпата да имат нещо общо с отговорността на личната воля на един обективен обвинител, какъвто може да бъде всеки по принцип. До Диоклециан императорската лична воля не е трансформирана в държавна воля, спрямо нелегитимността на християните (обвинение на държавата без цезар няма). Освен това волята на тълпата не е поощтрявана като обществена воля с правни последици.

                  Диоклециановата реформа обезличава, т.е. бюрократизира императорската длъжност. Старото римско понятие за божествена привилегия на тази длъжност, чрез реформата е увидяно за първи път като нещо различно от личността. Тоест, увидяно е, ако използваме съвременен език, като юридическо лице. Божествеността като длъжностно-лична  привилегия на императорския статут, става „пакет от акции”. Тя не е вече еднолична собственост. Новите собственици (съ-императорското тяло от августи и кесари) започват съзнателно гонение на християнството за първи път като държавна политика. Държавата поема ролята на обвинител. А това вече е политика, а не право.

                   До Диоклециан християните са преследвани по сакрални причини, но спрямо тях не е предявен политически момент. При Диоклециан те са обвинени от самата държавна власт, техният проблем става част от самата държавна политика.

                   Само осем години след Диоклециан, т.е. през 313 г., за  Константин Велики християнството вече е най-важната част от държавната му политика...

                   Тривековният път на християнството завършва с тяхната оценка като основен политически фактор на самата Римска империя. Държавното и земно зло се трансформира в християнска родина. И то при положение, че едва всеки седми от империята е християнин.

                   Удивително е развитието на християнството от група апостоли в общество от епископи...

                   Урокът, който дава на цивилизацията християнството, е поразителен. Християнската църква доказва, че по етични и сотирологични причини е възможно да се промени политиката.




Гласувай:
3
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: letopisec
Категория: История
Прочетен: 7563161
Постинги: 700
Коментари: 12643
Гласове: 3169
Календар
«  Април, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30
Блогрол
1. роман за Атила
2. Династията Дуло - изследване
3. Съвременното състояние на кимерийския проблем - статия на А.И.Иванчик
4. Българи и ефталити - проучване
5. Кимерийци и хуни - мит или реалност? - изследване
6. Ранните хуни в Източна Европа - откъс от монографията от 1973 г. на американския професор Otto Maenchen-Helfen
7. Народите в хунската империя, ч.І
8. Как българите останаха без история...
9. статия на Вл. Георгиев, бележит български езиковед
10. статия на Вл. Георгиев за тракийския език
11. Посланието на големият български историк Златарски.
12. ИСТИНСКАТА БЪЛГАРСКА ЕТНОГЕНЕЗА
13. Кои са кутригурите? - нови аргументи
14. Български цар е превзел Персия, според Паисий Хилендарски
15. СЛАВЯНСКИ ЕЗИК ЛИ Е БЪЛГАРСКИЯ?
16. Кого обслужва идеята, че сме траки?
17. РАЖДАНЕТО НА ЛЕВСКИ
18. Град Несебър и тракийското божество Mezen.
19. Българите не са тюрки...Какво казват източниците?
20. 1-ви ВЪПРОС КЪМ КОНГРЕСА ПО ВИЗАНТОЛОГИЯ В СОФИЯ, 22-27.08.2011
21. 2-ри ВЪПРОС КЪМ КОНГРЕСА ПО ВИЗАНТОЛОГИЯ В СОФИЯ, 22-27.08.2011
22. 3-ти ВЪПРОС КЪМ КОНГРЕСА ПО ВИЗАНТОЛОГИЯ В СОФИЯ, 22-27.08.2011
23. 4-ти ВЪПРОС КЪМ КОНГРЕСА ПО ВИЗАНТОЛОГИЯ В СОФИЯ, 22-27.08.2011
24. 5-ти ВЪПРОС КЪМ КОНГРЕСА ПО ВИЗАНТОЛОГИЯ В СОФИЯ, 22-27.08.2011
25. 6-ти ВЪПРОС КЪМ КОНГРЕСА ПО ВИЗАНТОЛОГИЯ В СОФИЯ, 22-27.08.2011
26. АВИТОХОЛ И ЕФТАЛИТ